— Скоро ще се наложи да спрем някъде. Конят трябва да почине — освен това се разсъмва. Не можем да пътуваме през деня — ще разпознаят веднага и теб, и мен.
Тя кимна — не й стигаше дъх да проговори. След малко навлязоха в една горичка. Ланселет спря коня и я свали внимателно от седлото. Отведе коня да го напои, простря наметалото си на земята, за да има къде да седне Гуенхвифар. После загледа втренчено меча, който висеше на кръста му.
— Мечът на Гауейн… Когато бях малък, чувах да се разказва за безумието, което овладява някои хора, когато се сражават. Не знаех, че и аз го имам в кръвта си… — той въздъхна тежко. — Острието е окървавено. Кого убих, Гуен?
Гуенхвифар не искаше да го види разкъсван от скръб и вина.
— Много бяха…
— Знам, че раних Гуидиън… Мордред, проклет да бъде. Това помня, защото тогава все още се владеех. Съмнявам се обаче — допълни той сухо, — че съм имал късмета да го убия.
Тя поклати мълчаливо глава.
— Кого убих тогава?
Тя упорито мълчеше. Той се наведе и стисна раменете й така грубо, че Гуенхвифар за миг се уплаши от него.
— Кажи ми, Гуен! Кажи ми, в името Божие… Да не би да съм убил братовчед си Гауейн?
На този въпрос Гуенхвифар можеше да отговори веднага. Доволна, че той спомена Гауейн, тя каза:
— Не, кълна ти се, не си убил Гауейн.
— Тогава можех да убия всекиго — потръпна той, все още взрян в острието на меча. — Кълна ти се, Гуен, дори не съзнавах, че държа меч в ръката си. Ударих Гуидиън като куче, както и заслужава, и сетне не помня нищо до момента, в който разбрах, че сме на коня и извън замъка… — той коленичи разтреперан пред нея. — Страхувам се, че отново полудявам, както ми се беше случило преди…
Тя го притисна към себе си с цялата дива нежност, на която бе способна.
— Не, не — шепнеше тя, — не, любов моя… Аз съм виновна за всичко, което те сполетя — позорът и изгнанието…
— И ти казваш това — отвърна той също шепнешком, — след като тъкмо аз станах причина да бъдеш навеки откъсната от всичко, което имаше значение в живота ти…
Обзета от безумна смелост, тя отново се притисна към него и каза:
— Бог ми е свидетел, че искам това да се беше случило много по-рано!
— И сега не е късно — докато си при мен, се чувствам отново млад, а ти… ти никога не си била толкова красива, любима моя… — той я повали на наметалото и внезапно се разсмя възторжено — Най-сетне никой и нищо не може да ни раздели, най-сетне не се крием от никого — о, Гуен, Гуен…
Потъвайки в прегръдките му, тя си спомни за миг изгряващото слънце, осветило една разхвърляна стая в замъка на Мелеагрант. Сега отново се чувстваше както тогава — и тя се притисна до него, защото нямаше нищо друго на този свят — и за него, и за нея нямаше и нямаше и да има нищо повече.
Поспаха малко, завити с наметалото на Ланселет, и се събудиха прегърнати. Слънчеви лъчи се процеждаха през зелените клони на дърветата и галеха лицата им. Той се усмихна и докосна нежно бузата й.
— Знаеш ли, че никога досега не съм се будил до теб, без да се страхувам, че някой ще ни изненада. Въпреки всичко, което стана, се чувствам щастлив… — той отново се засмя и в смеха му имаше нещо диво, необуздано. В побелелите му коси се бяха заплели листа, листа имаше и в брадата му, а туниката му беше измачкана; Гуенхвифар вдигна ръка, опипа косата си и усети, че и тя е пълна с листа и стръкчета трева. Беше разплетена и объркана, но тя нямаше с какво да я среши. Раздели я, доколкото можа, с пръсти, и започна да я сплита на една плитка. После откъсна парче плат от края на роклята си и завърза криво-ляво плитката. Изгледа отново Ланселет и се засмя:
— Каква хубава двойка дрипльовци сме само! Кой ли би познал Великата кралица и смелия сър Ланселет?
— Това безпокои ли те?
— Не, любов моя. Ни най-малко.
Той започна да вади листата и стръкчетата трева от косата си.
— Трябва да ставам и да отида да потърся коня. Надявам се да открием наблизо някоя селска къща и да изпросим къшей хляб и малко пиво. В себе си нямам нищо, дори и най-дребна монета — само меча и това… — той посочи една малка златна брошка на туниката си. — Засега сме просяци, Гуен. Но ако успеем да стигнем до замъка на Пелинор… Там е домът, ми, където съм живял толкова дълго с Илейн, слугите ще ми помогнат, а имам и злато, с което ще можем да платим, за да прекосим морето с някой кораб. Ще дойдеш ли с мен в Долна Британия, Гуенхвифар?