И тъй, те слязоха в тронната зала на Артур, за да се присъединят към големия пир по случай Петдесетница.
Камелот сияеше в пълния си блясък — Моргана не бе виждала нищо подобно досега и се съмняваше, че такова нещо ще й се случи втори път. Огромната Кръгла маса, сватбеният подарък от крал Леодегранс, вече бе поставена в зала, която й отговаряше по размери. Всички зали бяха украсени с копринени драперии и всевъзможни знамена, а масите и столовете бяха подредени така, че погледите на всички неминуемо се насочваха към мястото, където седеше Артур — на трона в най-отдалечения край на залата. На този ден той бе поканил Гарет да седи редом с него и кралицата, а до тях се редяха всички рицари на Кръглата маса — в най-хубавите си одежди, с лъснати до блясък оръжия. Дамите бяха така нагиздени, че приличаха на цветни лехи. Един по един васалните крале се изреждаха да коленичат пред Артур и му поднасяха даровете си. Моргана не можеше да откъсне очи от лицето на краля — изражението му бе сериозно и тържествено, но същевременно благо. Тя хвърли поглед към Вивиан — нима Повелителката не съзнаваше, че Артур бе стана добър крал, и не можеше да бъде осъждан току-тъй, дори от друидите и Авалон! Но коя бе тя наистина, та да отсъжда чие е правото в спора между краля и Авалон? Отново изпита познатото вътрешно безпокойство, като в онези дни на Авалон, когато я учеха да отваря съзнанието си, за да може да пророкува, и изведнъж се улови, че си казва, без да знае защо: „Да можеше Вивиан да е на хиляди левги оттук!“
Зае се да разглежда рицарите от свитата на Артур — Гауейн с пясъчножълтата си коса, як като булдог, се усмихваше весело на новопосветения си брат. Гарет сияеше като току-що сечена златна монета. Ланселет бе красив и мрачен — Моргана имаше чувството, че в мислите си е на другия край на света. До тях седеше крал Пелинор — кротък човек с вече посивели коси. Дъщеря му Илейн му сервираше.
В този момент пред трона на Артур се изправи някакъв мъж, който не бе от рицарите на Кръглата маса. Моргана не бе го виждала досега, но Гуенхвифар явно го позна, защото трепна и се отдръпна.
— Аз съм единственият жив син на крал Леодегранс — започна той, — и брат на твоята кралица, Артур. Искам от теб да признаеш правото ми да стана крал на Летните земи.
Артур отвърна спокойно:
— В този двор не можеш да изискваш нищо, Мелеагрант. Ще проуча молбата ти и ще се посъветвам със съпругата си, и след това мога и да реша да те провъзглася за регент, та да управляваш от нейно име. Но не мога да ти дам отговора си веднага.
— А може и аз да не дочакам отговора ти! — извика Мелеагрант. Беше наистина с гигантски ръст, а на празненството бе дошъл не само с кама и меч, а и с огромната си бойна брадва. Дрехите му бяха съшити от зле обработени кожи, та напомняше съвсем на саксонски разбойник. Двамата му оръженосци приличаха на бандити повече и от господаря си. — Повтарям, аз съм единственият жив син на Леодегранс!
Гуенхвифар се наведе към Артур и му прошепна нещо. Кралят каза:
— Кралицата твърди, че баща й винаги е отричал ти да си му син. Все пак, бъди спокоен, няма да оставя нещата така — ако молбата ти е основателна, ще бъде уважена. А засега, сър Мелеагрант, искам от теб да имаш вяра в моята справедливост, и да се присъединиш към нашето тържество. Ще обсъдя всичко заедно със съветниците си и ще отсъдим, както е редно.
— Проклето да е празненството ти! — избухна гневно Мелеагрант. — Не съм дошъл тук да ям сладкиши, да зяпам дамите и да гледам как възрастни мъже си играят на война като хлапета! Казвам ти, Артур, аз съм крал на Летните земи, и ако оспорваш това, толкова по-зле за теб — и за жена ти!
Той сложи ръка на дръжката на бойната си брадва, но Кай и Гарет вече бяха от двете му страни и му извиха ръцете зад гърба.
— Няма да позволя да се вади стомана пред краля — каза сурово Кай, а Гарет издърпа брадвата от ръката на Мелеагрант и я постави в нозете на Артур. — Върви си на мястото, човече, седни и яж. Тук, сред рицарите на Кръглата маса, има ред, и ако кралят ти е казал, че ще отсъди по право, ти си длъжен да чакаш решението му!
Те понечиха да го избутат встрани, но Мелеагрант успя да се освободи от ръцете им и се провикна:
— Щом е така, да вървят по дяволите и празникът, и твоята справедливост! Дяволите да отнесат и Кръглата маса, и всичките ти рицари! — не се опита да си вземе брадвата, а само обърна гръб и си тръгна. Кай понечи да го опита и също се понадигна, но Артур нареди и на двамата да си останат на местата.