След последната Петдесетница Ланселет почти не се появяваше в кралския двор. Гуенхвифар никога не бе предполагала, че той толкова много държи на майка си и на брат си Балан, но той скърбеше дълбоко и за двамата. Траурът го държеше далеч от двора.
— Да — поде отново Кай, — много ми се иска Ланселет да бе тук. Та кой друг би съпроводил кралицата на такова пътуване освен този, когото самият крал провъзгласи за неин защитник и верен рицар?
— Ако Ланселет беше тук — намеси се Моргана, — голяма част от неприятностите ни щяха да приключат, защото щеше да се разправи с Мелеагрант с две думи. Но няма смисъл да говорим за това, след като тъй или иначе го няма. Гуенхвифар, не искаш ли поне аз да те съпроводя?
— В името Божие — възкликна Гуенхвифар, — да не би да ме имате за малко дете, което не може да отиде никъде без бавачка! Вземам със себе си моя шамбелан, сър Лукън, вземам и Брака, която ще сплита косите ми и ще ми помага да се преобличам, ако остана повече от един ден. Тя ще спи край леглото ми; за какво ми е по-голяма свита?
— Добре, Гуенхвифар, но свитата ти трябва поне да отговаря на ранга ти. В двора са останали още някои от рицарите на Кръглата маса.
— Тогава ще взема и Екториус — каза Гуенхвифар. — Той е втори баща на Артур, благородник и ветеран от няколко войни.
Моргана поклати нетърпеливо глава.
— Как пък не — старият Екториус и Лукън, който загуби ръката си при Маунт Бадон! Вземи поне и Кай, и Мерлин, та да бъде картината пълна. Трябва ти свита от здрави, боеспособни рицари, които да те защитават в случай на нужда, Гуенхвифар. Ами ако този човек е решил да плени кралицата за откуп или нещо по-лошо?
Гуенхвифар отвърна упорито:
— Ако не се държи с мен като със сестра, проваля претенциите си към трона. Пък и кой би навредил на собствената си сестра?
— Не съм убедена, че Мелеагрант е чак толкова верен привърженик на християнския морал — продължи Моргана, — но щом не се боиш от него, може би го познаваш по-добре от мен. Да бъде тогава — наоколо се препъват достатъчно ветерани, та можеш да съставиш от тях свитата си. Защо направо не му предложиш братовчедка си Илейн за жена, та да го утвърдиш като регент на бащиния си престол…
Гуенхвифар потръпна, защото си припомни грубиянина с гигантски ръст, облечен в зле обработени дивечови кожи.
— Илейн е благородна девица — никога не бих я дала за жена на такъв човек — каза тя. — Смятам да поговоря с него. Ако се убедя, че е честен войник и ще може да поддържа ред в бащиното ми кралство, ще се съглася да управлява като регент острова, ако, разбира се, даде клетва за вярност пред Артур. В края на краищата, и сред рицарите на Кръглата маса не всички са съвършени, а пък един мъж може да стане добър крал, дори да не е годен да общува с дами и да води светски разговор.
— Чудно ми е, че тъкмо ти говориш така — каза Моргана. — Като чувам постоянните ти венцехваления по адрес на братовчед ми Ланселет, винаги съм предполагала, че според теб съвършеният рицар трябва да е задължително красив и да умее да се държи изискано с дамите.
На Гуенхвифар не й се искаше да се кара с Моргана.
— Хайде, хайде, сестро, няма да отречеш, че много обичам Гауейн, а той винаги си е бил груб северняк, който само настъпва дамите и не може да обели две думи пред тях. Кой знае, може би Мелеагрант също има златно сърце в груба обвивка. Затова и тръгвам за Летните земи — за да преценя сама.
И тъй, на следната утрин Гуенхвифар потегли за Летните земи. Свитата й се състоеше от шестима рицари, Екториус, едноръкият ветеран сър Лукън, прислужницата й, и един деветгодишен паж. Не бе се връщала в бащиния си дом, откак преди много години Игрейн я отведе оттам, за да стане съпруга на Артур. Пътят не беше много дълъг — слизаха в продължение на няколко левги надолу от хълмовете и стигнаха до бреговете на езерото. Беше топло и водата се бе отдръпнала от бреговете, оставяйки открити големи ивици мочурлива земя. По нея растеше сочна, зелена трева — затова хората водеха тук стадата си на паша. Глухарчета, иглики и жълтурчета пъстрееха из поляните. Две ладии чакаха на брега, окичени с бащините й знамена. Това й се стори арогантно — Мелеагрант нямаше право да ги издига без разрешение, но в края на краищата човекът може би искрено си вярваше, че е наследник на Леодегранс. А може пък и да беше прав — може би баща й бе скрил истината.
Колко години изминаха, откак тя стъпи на тези брегове, на път за Керлиън — Колко млада и невинна беше тогава! Ланселет яздеше редом с нея, но съдбата бе отредила тя да бъде жена на Артур. Бог знаеше колко много се бе старала да му бъде добра съпруга — но Бог не я дари с деца. Докато стоеше, загледана в чакащите я ладии, отново я обзе отчаяние. Вярно, можеше да е родила трима, или петима, или дори седмина сина на мъжа си, и всички можеха да загинат — в някоя чумна епидемия, или от едра шарка, или скарлатина… Да, такива неща се случваха. Собствената й майка бе родила четири момчета, а нито едно от тях не доживя и петгодишна възраст. Синът на Алиенор, мащехата й, умря заедно с нея от треска. А пък Моргана… Моргана бе родила син на злия езически Бог, почитан от магьосниците, и това момче си бе живо и здраво, доколкото й бе известно. А тя, вярващата християнка, не можа да роди живо дете, и скоро вече нямаше да може и да се надява.