Не, той не би им позволил да й причинят нещо лошо — та нали, ако й се случеше нещо, той не би могъл да преговаря с Артур? „Артур ще го убие“, казваше си Гуенхвифар, „ще го убие, ако ме оскърби или посмее да ме докосне“.
Но веднага си задаваше мъчителния въпрос — толкова ли щеше да го е грижа за нея? Да, през всички тези години той винаги бе мил с нея, бе се държал като любящ съпруг и я уважаваше дълбоко, но може би нямаше да преживява толкова тежко раздялата с една съпруга, която се оказа неспособна да го дари с дете — при това влюбена в друг мъж, толкова влюбена, че не съумяваше да скрие чувствата си от него.
„Ако бях на мястото на Артур, може би нямаше да предприема нищо срещу Мелеагрант; току-виж му казал, че след като ме е отвлякъл, може да си ме задържи — и без това няма никаква полза от мен“.
Но какво искаше Мелеагрант всъщност? Ако тя, Гуенхвифар, умреше, нямаше да остане никой, който би могъл да претендира за трона в Летните земи — вярно, от сестрите й бяха останали няколко малки племенници и племеннички, но те живееха далеч и най-вероятно не бяха и чували за тези земи и те не ги интересуваха. Може би просто бе решил да я убие или да я остави да умре от глад. Нощта сякаш нямаше край. По едно време Гуенхвифар чу движение на конници из обора под прозореца й. Надникна, но видя само слабия отблясък на няколко факли, и въпреки че се развика и продължи да вика до прегракване, никой не вдигна очи нагоре и не даде и най-малък признак да я е видял.
По-късно през нощта, когато се бе унесла в неспокоен, изпълнен с кошмари сън, тя се стресна, защото бе й се счуло, че Моргана я вика. Седна в мръсната слама на леглото и се втренчи в непрогледния мрак. Не, така й се бе сторило. Бе все така сама.
„Моргана, Моргана, ако можеш да видиш къде съм с помощта на магиите си, кажи на моя господар, когато се прибере, че Мелеагрант е измамник, че съм попаднала в капан…“ Сетне се замисли — дали Бог нямаше да се гневи, че тя призовава магьосницата Моргана да й помогне? Започна да се моли тихичко, докато монотонният звук на собствения й глас я унесе и тя отново заспа.
Този път спа тежко и непробудно, без сънища. Когато се събуди, устата й бе пресъхнала и тя установи, че навън грее слънце. Все още беше затворница в това празно и мръсно помещение. Беше гладна и жадна, все така й се повдигаше от миризмата — към мириса на гнило се добавяше и миризмата от единия ъгъл на стаята, която бе принудена да ползва за нужник. Колко ли щяха да я държат тук? Така мина сутринта, и Гуенхвифар вече губеше сили и смелост дори за молитва.
Може би беше наказана за греха си — за това, че не бе оценила това, което имаше? Беше изпълнявала съвестно задълженията си на съпруга на Артур, но не бе престанала да копнее по друг мъж. Бе се замесила в магьосническите занимания на Моргана. „Но“, каза си тя в отчаяние, „ако сега съм наказана за прелюбодеянието с Ланселет, за какво ме наказваше Бог, когато още не бях изневерила на Артур?“
И после, дори ако Моргана успееше с необикновените си способности да види къде се намира тя, щеше ли да пожелае да й помогне? Моргана нямаше основания да я обича; Гуенхвифар даже бе убедена, че тя я презира.
Имаше ли някой на този свят, който да го е грижа какво става с нея? Кой ли би се поинтересувал за съдбата й?
Беше минало пладне, когато Гуенхвифар чу най-сетне стъпки пред вратата на стаята. Тя скочи на крака, уви се плътно в наметалото си и застана по-далеч от вратата. На прага застана Мелеагрант и Гуенхвифар отстъпи още по-назад.
— Защо ми причиняваш това? — започна тя. — Къде е прислужницата ми, къде са моят шамбелан и пажът ми? Какво стори на хората от свитата ми? Нима мислиш, че Артур ще позволи ти да управляваш тази страна след всичко, което стори на неговата кралица?
— Ти вече не си кралица — каза спокойно Мелеагрант. — Когато свърша с теб, той няма да те вземе обратно, дори ако му предложа да те върна. В стари времена, лейди, мъжът, който обладавал кралицата, е добивал право да управлява нейните земи, и ако ти добиеш синове от мен, никой няма да отрича правото ми да царувам тук.
— От никого няма да добия синове — засмя се горчиво Гуенхвифар. — Аз не мога да имам деца.