Дали бе вярно това, което каза Мелеагрант — че Артур не би я прибрал обратно, след като е осквернена така? Нищо чудно… Та дори самата тя, ако бе мъж, не би взела нищо, което е ползвано от Мелеагрант.
Но това не бе честно: нали тя самата не бе сторила нищо нередно, бе станала жертва на примамка, бяха я излъгали, подмамили в капан, този човек бе злоупотребил с тялото й против нейната воля…
„Но аз не заслужавам по-добро… Аз съм невярна съпруга, обичам другиго…“ Призля й от срам и чувство за вина. Но след време започна да разсъждава по-спокойно и се опита да прецени истинското си положение.
Намираше се в замъка на Мелеагрант — в замъка на покойния си баща — пленена и изнасилена, и Мелеагрант бе огласил намерението си да управлява този остров с правото на мъж, делил леглото с нея. Не й се вярваше Артур да допусне това — каквото и да си мислеше за нея самата, честта му на британски самодържец налагаше да потегли срещу Мелеагрант. Да, нямаше да бъде лесно да се водят войски срещу островно кралство, но пък надали бе съвсем невъзможно. Не й бе известно що за воин е Мелеагрант — освен, помисли си тя с внезапен проблясък на горчив хумор, срещу безпомощни жени — тогава умееше да налага подчинение. Но надали би могъл да се справи с краля, обърнал саксонците в позорно бягство при Маунт Бадон.
Ако Артур победеше Мелеагрант, тя трябваше да се изправи очи в очи с него и да му разкаже какво й се бе случило. Стори й се по-лесно просто да се самоубие. Каквото и да станеше, тя не можеше да си представи, че ще застане пред Артур и ще му обясни как е постъпил с нея Мелеагрант…
„Трябваше да се съпротивлявам по-силно; в битките Артур нерядко е заставал лице в лице със смъртта, дори веднъж го раниха толкова зле, че беше на легло половин година, а пък аз… Аз се уплаших от няколко шамара…“ Де да познаваше магиите на Моргана — искаше й се да може да превърне Мелеагрант в свиня! Но Моргана никога не би се оставила да я пленят — щеше да предусети капана; а сигурно би използвала и малката си кама — дори да не го убие, един такъв нож може да го накара да изгуби желание да насилва жени — или даже способността да го прави!
Тя яде и пи, колкото можа, изми се и поизчетка мръсната си рокля.
Отново се свечеряваше. Гуенхвифар не можеше да се надява, че отсъствието й би направило толкова скоро впечатление някому. Надали някой щеше да дойде, за да я прибере, преди самият Мелеагрант да започне да се хвали, че е преспал с дъщерята на крал Леодегранс. Бе дошла по своя воля, придружена от рицари — както беше редно. Трябваше първо Артур да се върне от южното крайбрежие, а дори след това да изминат десетина дни — едва тогава, не се ли върнеше в уреченото време, щяха да започнат да подозират, че нещо не е наред.
„Моргана, защо не те послушах? Ти ме предупреди, че той е злодей…“ За миг й се стори, че вижда пред себе си бледото, безстрастно лице на Моргана — тя гледаше спокойно и леко подигравателно — видя я толкова ясно, че започна да трие очите си; нима Моргана й се присмива? Не, явно бе игра на сенките — образът бе изчезнал.
„Да можеше тя наистина да ме открие тук с магиите си… Би могла да прати някого… Не, няма да го стори. Тя ме мрази и сигурно ще се зарадва на бедата, която ме е сполетяла…“ И тогава си припомни — да, Моргана обичаше да се присмива, но никой не можеше да проявява по-голямо състрадание от нея към човек, изпаднал в истинска беда. Та нали Моргана се грижеше за нея, когато пометна; нали, въпреки нежеланието си, склони да й помогне с онова заклинание? Може би все пак Моргана не я мразеше. Може би постоянните й насмешки бяха защита срещу гордостта на самата Гуенхвифар, срещу презрението й към вълшебниците от Авалон.
Очертанията на мебелите в стаята започнаха да се губят в здрача. Трябваше да се сети навреме и да помоли да й донесат някакъв светилник. А сега й предстоеше втора нощ като затворница, възможно бе и Мелеагрант да се върне… Само мисълта накара стомаха й да се обърне от ужас. Все още цялото тяло я болеше от неговото насилие, устните й бяха подпухнали, раменете й бяха целите в синини — тя предполагаше, че и лицето и е насинено, макар че нямаше къде да го види. И въпреки че когато бе сама, разсъждаваше почти спокойно как да се справи с него и дори да го прогони от стаята, дълбоко в себе си таеше съзнанието, че докосне ли я той отново, тя ще се парализира от ужас и ще го остави отново да постъпва с нея, както желае — само за да избегне нови удари. Страхуваше се, ужасно се страхуваше, че той отново може да започне да я бие…
Как би могъл Артур да й прости това — че се предаде като страхливка, че дори не се наложи да я пребият истински, за да се подчини? Как можа да се уплаши от няколко шамара… Би ли я взел Артур отново на трона до себе си, като кралица, би ли продължил да я обича и уважава сега, след като бе позволила на друг мъж да злоупотреби с тялото й?