Той излезе от стаята и Гуенхвифар почувства, че не може да понесе дори за миг да не е пред очите й. Тя се отдръпна от трупа на Мелеагрант, който лежеше в нозете й, хвърляйки му безразличен поглед — сякаш бе труп на вълк, убит от овчари. Дори не изпита неприятно чувства при вида на кръвта.
Ланселет се върна почти веднага.
— Оттатък, в една по-чиста стая има ракли с всякакви дрехи. Мисля, че е била спалня на стария крал. Има дори огледало.
Когато той я заведе там, Гуенхвифар забеляза, че подът на стаята бе преметен, а сламеникът на голямото легло бе със скоро сменен с чист пълнеж. Имаше чаршафи и завивки, и дебели кожи за по-студено време — не бяха прекалено чисти, но не бяха и отвратителни. Позна една от старите резбовани ракли и в нея откри три рокли — едната бе принадлежала някога на Алиенор, а другите две очевидно бяха шити за по-висока жена. Гуенхвифар усети, че очите й се насълзяват, и си каза: „Били са на майка ми. Чудно как баща ми не ги е дал на Алиенор“. После й мина през ума, че всъщност не го е познавала добре, никога не е знаела що за човек е — на времето той беше за нея просто баща й и нищо повече. Това така я натъжи, че насмалко не се разплака отново.
— Ще облека тази — каза тя и се засмя безсилно. — Ако, разбира се, успея да се справя без прислужница…
Ланселет докосна нежно лицето й.
— Аз ще ти помогна да се облечеш, кралице моя — и той се зае да й помага, докато тя сваляше роклята си. Изведнъж лицето му се сгърчи и той я вдигна на ръце, така, както си беше още необлечена.
— Като си помисля само за… онова животно, като си помисля, че се е докосвал до теб… — промълви той с приглушен глас, притиснал лице в гърдите й, — а аз, който те обичам толкова отдавна, все още нямам смелост…
Ето докъде я доведе цялата й вярност и добросъвестност; Бог я възнагради за това, че се отрече от любовта си, че се стремеше да бъде добродетелна толкова дълги години — като я остави безпомощна в ръцете на Мелеагрант, за да бъде бита и изнасилена! А Ланселет, който й бе предложил цялата си любов и нежност, който винаги бе готов да се отдръпне, за да не причини болка на своя братовчед — той трябваше да я види така! Гуенхвифар се извърна към Ланселет и се притисна към него.
— Ланселет — прошепна тя, — любов моя, скъпи мой… Пропъди спомена за това, което ми причиниха… Нека останем тук още малко…
Очите му се напълниха със сълзи. Той я положи внимателно на леглото и започна да я гали с треперещи ръце.
„Бог не възнагради добродетелта ми. Как тогава мога да съм убедена, че би ме наказал за този грях?“ И тогава я връхлетя една мисъл, която я уплаши: „Може би всъщност няма никакъв Бог, може да не съществува нито един от всички Богове, в които вярват хората. Може би всичко е една голяма лъжа, измислена от свещенослужителите, за да могат да казват на обикновените хора какво да правят и какво — не, в какво да вярват, да могат да заповядват дори на кралете“. Тя се надигна и привлече Ланселет към себе си — изранената й уста потърси неговата, ръцете й се плъзнаха по тялото на любимия — този път без страх и срам. Вече й беше все едно, нищо не можеше да я спре. Артур ли? Не беше Артур този, който й се притече на помощ в бедата. Тя бе изстрадала немалко, но сега поне щеше да има любовта си. Когато за първи път легна с Ланселет, това бе по волята на Артур — сега обаче му се отдаваше по своя собствена воля.
Напуснаха замъка на Мелеагрант два часа по-късно. Яздеха един до друг и се държаха за ръце. Този път Гуенхвифар не се интересуваше какво ще кажат хората; тя гледаше Ланселет в очите и държеше главата си високо изправена — в очите й светеше щастие. Това бе единствената й любов и никога повече нямаше да се опита да я скрие от когото и да било.
5
По обраслия с тръстики бряг на Авалон се движеше бавно процесията на жриците, всички с факли в ръце… И аз трябваше да съм там, но по някаква причина не можех да отида… Вивиан щеше да се ядоса, че не съм отишла, но аз сякаш виждах всичко от някакъв далечен бряг, и не можех да произнеса словото, което би ме отвело при тях…
Рейвън вървеше бавно, бледото й лице бе прорязано от бръчки, които не бях виждала преди, а на слепоочието й се виждаше голям кичур бели коси… Косите й бяха разпуснати; възможно ли бе все още да е девица, недокосвана от никого, освен от Бога? Белите й одежди се развяваха от вятъра, а факлите примигваха. Но къде бе Вивиан, къде беше Повелителката на Езерото? Свещената баржа стоеше на брега на вечността, и тя никога вече нямаше да дойде в светилището на Богинята… А коя бе тогава тази жена, сложила воала и венеца на Повелителката?