— Това няма нищо общо с теб — каза Моргана. — Какво те засягат всички тези неща?
Илейн заговори с ярост, която учуди и нея самата:
— Гуенхвифар си има съпруг — омъжена е за самодържеца на Британия, при това той е най-достойният и добродетелен мъж, управлявал някога нашите земи! За какво й е да търси любов другаде? А как би могъл Ланселет да забележи обичта на друга, когато самата кралица му предлага своята?
— Е — поде Моргана, — сега може би двамата с Ланселет ще напуснат кралския двор. Той има земи в Долна Британия, пък и те се обичат много отдавна — въпреки това съм убедена, че преди последните събития са живели съобразно християнските канони. — Тя имаше пред себе си оправдание за казаната лъжа: това, което й бе доверил Ланселет, щеше да остане спотаено завинаги в дълбините на сърцето й.
— Но нали тогава Артур ще стане за смях на всички християнски крале по тези земи — отбеляза съобразително Илейн. — Ако кралицата избяга с капитана на неговата конница, ще го нарекат рогоносец, а и по-лоши неща.
— Мисля, че на Артур ще му е все едно — започна Моргана, но Илейн поклати глава.
— Не, Моргана. Той няма право да му е все едно. Васалните крале трябва да го уважават, за да бъде той сигурен, че ще може да ги свика под знамената си в случай на нужда. Мислиш ли, че биха го уважавали, ако той позволи на жена си открито да живее в грях с Ланселет? Да, ти говориш за последните няколко дни. Но кой може да бъде сигурен, че всичко ще приключи с тях? Моят баща е не само васал, но и приятел на Артур, но и той би му се присмял и би казал, че един крал, който не може да се справи със собствената си жена, не е в състояние да управлява цяло кралство.
Моргана сви рамене и попита:
— И какво предлагаш да направим — надявам се, не искаш да убием прелюбодейците?
— Как можеш да говориш такива неща! — Илейн потръпна. — Не, Ланселет трябва да напусне двора. Ти си му братовчедка, не можеш ли да го убедиш да го стори?
— Уви — отбеляза Моргана, — влиянието ми над моя братовчед в това отношение е много слабо. — Стори й се, че нещо студено се впива във вътрешностите й.
— Ами ако Ланселет се ожени… — започна Илейн. Спря, после сякаш събра цялата си смелост, и продължи: — Ами ако вземе мен за съпруга? Моргана, ти си веща в правенето на заклинания и магии — не можеш ли да ми дадеш талисман, който да накара Ланселет да забрави Гуенхвифар и да обикне мен? Та нали аз също съм кралска дъщеря, и не съм по-грозна от нея — а освен това аз нямам съпруг!
Моргана се засмя горчиво.
— Моите талисмани, Илейн, вредят повече, отколкото помагат — питай някой ден Гуенхвифар и тя ще потвърди, че заради един такъв талисман се объркаха много неща! — После заговори сериозно: — Илейн, помисли си, би ли тръгнала по този път?
— Сигурна съм, че ако само приеме да се ожени за мен, той скоро ще разбере, че съм също тъй достойна за обич, както и Гуенхвифар.
Моргана постави ръка под брадичката на младата жена и обърна лицето й към себе си.
— Слушай, детето ми — каза тя, а Илейн имаше чувството, че тъмните очи на вълшебницата виждат до дълбините на душата й. — Това няма да е лесно, Илейн. Казваш, че го обичаш, но когато една девица говори за любов, това е само прищявка. Убедена ли си, че знаеш що за човек е той? Ако това е само повърхностно увлечение, как би могла да издържиш дългите години брачен живот? Ако ти се иска просто да преспиш с него — няма нищо по-лесно от това. Но когато блясъкът на любовното вълшебство изчезне — тогава той може и да те намрази, защото си го измамила. Какво ще сториш тогава?
Илейн заекна:
— Бих… бих рискувала дори това. Моргана, баща ми много пъти е искал да ме омъжи, но ми е обещал да не ме насилва. Казвам ти, ако не мога да се омъжа за Ланселет, ще се погреба в някой манастир, кълна ти се… — цялото тяло на момичето трепереше, но тя не плачеше. — Но защо ли ти се доверявам, Моргана? Та нали и ти самата, както Гуенхвифар, както всяка друга жена в този двор, искаш да имаш Ланселет — ако не за съпруг, то за любовник. А сестрата на краля има правото да си избере сама съпруг…
Тогава на Илейн й се стори, че вижда сълзи в студените очи на вълшебницата, но после реши, че й се е привидяло. Все пак, гласът й прозвуча така, че и очите на самата Илейн се напълниха със сълзи.
— О, не, дете, Ланселет не би ме взел, дори ако Артур му заповяда. Но ти трябва да ми повярваш, Илейн — няма да намериш щастие с него.
Илейн отвърна:
— Та аз изобщо не мисля, че жените намират щастие в брака — така си въобразяват само съвсем младите момичета, а аз вече не съм толкова млада. Но жената се нуждае от съпруг, и щом трябва да се омъжвам за някого, предпочитам това да е Ланселет. — После изведнъж избухна: — Не ти вярвам, че можеш да правиш заклинания! Само ми се присмиваш! Всички тези талисмани и магии са лъжи и измишльотини!