Выбрать главу

Моргана примигна и видя Гуенхвифар пред себе си. Бавно се изтръгна от транса, опитвайки се да фокусира погледа си. Не, било е само видение, тя не препускаше бясно покрай брега на езерото с ножница в ръка… И Все пак онова място й бе напомнило за царството на феите — бе видяла всичко сякаш през вода, приличаше на сън, който бе сънувала отдавна, и сега не можеше да си го припомни… И докато убеждаваше другите жени, че се чувства добре и обещаваше да слезе до килера за прясно мляко, мислите й още се лутаха из лабиринта на онзи сън… Само да можеше да си го припомни, и всичко щеше да е наред…

Но после излезе на чист въздух, в лицето й полъхна хладен ветрец, макар че бе лято, и светът около нея престана да изглежда тъй, сякаш всеки момент ще се превърне в царството на феите. Главата я болеше като разцепена и през целия ден не можа напълно да се изтръгне от спомена за този сън наяве… Само да можеше да си го припомни… Да, беше хвърлила Екскалибур В езерото, за да не може да го вземе кралицата на феите… Не, не беше така… И мислите й отново и отново се въртяха около съня, който ги привличаше с хипнотична сила.

Беше след пладне и слънцето вече клонеше към залез, когато Моргана чу звука на рогове, известяващи за пристигането на Артур. В Камелот всички се разтичаха нагоре-надолу. Моргана хукна заедно с другите жени към насипите, заобикалящи възвишението, за да види как Артур пристига начело на войската си, с развети знамена. До нея се бе изправила Гуенхвифар и Моргана почувства, че тя трепери. Кралицата бе по-висока от нея, но като гледаше тесните й рамене и бледите, слаби ръце, Моргана си я представи като несъразмерно израсло дете — дете, което очакваше да бъде наказано за някакво въображаемо прегрешение. Гуенхвифар докосна ръкава й с треперещите си пръсти.

— Сестро — необходимо ли е кралят да узнае? Станалото — станало, пък и Мелеагрант е мъртъв. Артур няма кому да отмъщава. Защо да не го оставим да повярва, че Ланселет е пристигнал навреме, за да… за да попречи… — гласът й изтъня като на малко момиченце — явно не можеше да намери сили да говори за случилото се.

— Сестро — отвърна Моргана, — ти ще решиш дали да му кажеш.

— Но… ако научи от другиго…

Моргана въздъхна. Не можеше ли Гуенхвифар поне веднъж да изрази ясно това, което мислеше?

— От мен Артур няма да научи нищо — а няма друг човек, който би имал право да говори с него за това. При това той не би могъл да те обвинява в нищо — та ти си била пленена и принудена с насилие да се подчиниш.

В същия момент сякаш дочу отнякъде глас — гласът на свещеник, който говореше на треперещата Гуенхвифар — дали това се бе случило наскоро, или още когато е била дете? Свещеникът казваше, че никоя жена не може да бъде изнасилена, ако не е изкушавала преди това мъжа, както Ева подвела нашия праотец Адам към грях; говореше за светите мъченици, предпочели смъртта в римските циркове пред позора… Ето защо трепереше Гуенхвифар. Някъде дълбоко в съзнанието си, колкото и да се опитваше да забрави всичко в прегръдките на Ланселет, се таеше чувство на вина — явно бе убедена, че заслужава смърт за греха, че е все още жива, след като е допуснала да бъде изнасилена. Тя не бе посмяла да избере смъртта пред позора — затова според нея Артур имаше пълното право да я убие… Никой нямаше да успее да я убеди в противното. „Тя преживява така стореното от Мелеагрант, за да се оправдае за изневярата си с Ланселет…“

До нея Гуенхвифар продължаваше да трепери, въпреки че слънцето припичаше.

— Ще ми се да побързат, та да влезем по-скоро в замъка. Виж, горе в небето де вият ястреби. Винаги съм се страхувала от ястребите — все си мисля, че някой може да връхлети отгоре ми…

— Струва ми се, че би се задавил с теб, сестро — пошегува се Моргана. Слугите вече разтваряха големите порти, за да влезе кралят със свитата си. Сър Екториус все още куцаше силно — това му бе останало от нощта, която бе прекарал вързан и на открито — но все пак излезе напред редом с Кай. Кай, като комендант на крепостта, се поклони пред Артур.

— Добре дошъл у дома, кралю, повелителю мой. Артур скочи от коня и отиде да го прегърне.

— Защо ме посрещаш така тържествено, негоднико? Кажи, тук всичко наред ли е?

— За щастие всичко вече е наред, господарю — каза Екториус, — но трябва да ти кажа, че имаш още една причина да бъдеш признателен на капитана на конницата.

— Вярно е — намеси се Гуенхвифар. Тя пристъпи напред заедно с Ланселет, поставила ръка в неговата. — Кралю, Ланселет ме спаси от плен — попаднах в капана на един предател. Той ме спаси от съдба, която нито една достойна християнка не би преживяла.