— Съжалявам — днес цял ден ми е зле — каза тя и си припомни тазсутрешното видение. — Нека посвири някой друг. Аз не мога.
Ланселет взе арфата и каза:
— С ваше позволение, почтени лордове, ще попея аз. — И допълни: — Това е една история от Авалон, която съм чувал в детството си. Мисля, че я е писал самият Талиезин, но може и просто да е преправил много по-стара песен.
Ланселет запя една стара балада — за кралица Арианрод, която преминала боса през един поток и добила дете от него; как проклела сина си, когато се родил, никога да няма име, докато тя не склони да му го даде, и как синът й пораснал и я подлъгал да му даде име, а тя повторно го проклела — този път да няма жена — нито от плът и кръв, нито дори фея, и затова той си направил жена от цветя…
Моргана седеше заслушана в песента, все още обзета от спомени и видения. Отново й се стори, че по смуглото лице на Ланселет се чете непоносимо страдание. Докато пееше за жената от цветя, Блодуед, погледът му се зарея към кралицата. Но той бързо се обърна към Илейн и запя галантно за красавицата, чиято коса била от бледозлатисти лилии, бузите й — от ябълков цвят, и била облечена в дреха от всички цветя, които цъфтят в летните поля — сини, карминени и жълти…
Моргана продължаваше да седи, отпуснала глава в ръцете си. След малко Гауейн извади една свирка — на такива свиреха в неговите земи, далеч на север, и поде една мелодия, изпълнена с дива скръб, в която сякаш се чуваха виковете на чайките, зареяни над студените вълни. Ланселет дойде и седна до Моргана. Взе ръката й в своята и каза нежно:
— По-добре ли си сега, братовчедке?
— О, да; случвало ми се е и преди — отвърна Моргана. — Струваше ми се, че сънувам — виждах всичко като през воал… — „Но не беше точно това“, каза си тя наум.
— Майка ми спомена нещо подобно пред мен — много отдавна — каза Ланселет. Моргана разбра колко дълбока е скръбта му и колко тежка — умората, защото никога преди не бе говорил за майка си или за годините, прекарани на Авалон — нито пред нея, нито пред когото и да било другиго. — Тя казваше, че тези неща се случвали с всеки, който е дарен с ясновидски способности. Веднъж спомена, че човек сякаш потъвал в страната на феите и гледал оттам навън като затворник, но аз не знам попадала ли е наистина там някога или просто така си говореше…
„Аз обаче съм попадала“, каза си Моргана, „и чувството не е точно такова… По-скоро прилича на опит да си припомниш сън, който ти се изплъзва…“
— На мен също ми е познато донякъде това чувство — каза Ланселет. — Случва ми се понякога — изведнъж преставам да виждам ясно — сякаш всичко се отдалечава от мен и не е действително… Сякаш не мога да докосна нещата, които виждам, и нямам сила да прекося разстоянието, което ме дели от тях… Трябва да е от кръвта на феите, която тече в жилите и на двама ни… — той въздъхна и потри очи. — Помниш ли, когато бяхме малки, обичах да те дразня с това — наричах те Моргана от страната на феите и ти много се ядосваше.
Моргана кимна.
— Помня всичко, братовчеде — отвърна тя и си каза, че въпреки умората изписана на лицето му, въпреки бръчките и първите бели нишки в твърдите му къдрици, за нея той продължава да е по-красив и по-желан от всеки друг мъж на този свят. Стисна здраво клепачи, за да не остави сълзите да потекат — той я обичаше само като братовчедка — така си беше открай време и нищо нямаше да се промени.
И отново светът се отдалечи — преграда от сенки се издигна между нея и действителността; постъпките й нямаха никакво значение — заобикалящата я действителност стана също тъй нереална, както и царството на феите. Дори музиката като че ли се носеше отдалеко — сега Гауейн бе взел арфата и пееше някаква балада, която бе чул от саксонците — за едно чудовище, което живеело в едно езеро, и как един герой отишъл и отсякъл ръката на чудовището, а сетне се изправил лице в лице с майка му в зловещата й бърлога…
— Какъв мрачен и страшен разказ — каза полугласно Моргана на Ланселет. Той се усмихна и отвърна:
— Повечето саксонски балади са такива. В тях става дума само за войни и кръвопролития, за герои, които се сражават безстрашно, но надали умеят да правят нещо друго…
— Но сега явно ни предстои да живеем в мир с тях — каза Моргана.
— Да, така е. Съжителството със саксонци не ми пречи, стига да не трябва да слушам музиката им… Все пак, някои от тези балади са занимателни, предполагам, особено през дългите зимни вечери пред огнището. — Той въздъхна, сетне добави почти нечуто: — А може би и аз не съм роден да живея край огнището…