„Толкова прилича на Гуенхвифар. Ланселет сигурно е вече наполовина влюбен в нея, аз само довършвам започнатото“.
Моргана си пое дълбоко дъх — опитваше се да си възвърне спокойствието, преди да слезе отново в голямата зала при Ланселет. Когато влезе, забеляза, че той си бе сипвал още от виното. Обърна очи към нея и тя видя колко замъглен е вече погледът му.
— Моргана… братовчедке… — той я привлече до себе си. — Ела и пий с мен…
— Не, не сега. Чуй ме, Ланселет. Нося ти вест…
— Вест ли, Моргана е?
— Да — отвърна тя. — Кралица Гуенхвифар е пристигнала, за да навести братовчедка си, и ще спи в една шатра, която са разпънали оттатък ливадите. — Моргана хвана Ланселет за китката и го задърпа към вратата. — Вестта е от нея: трябва да внимаваш да не се събудят придворните й дами, затова влез много тихо — тя вече си е легнала. Ще запомниш ли?
Тъмните му очи горяха от страст и опиянение.
— Не забелязах да пристига никакъв вестоносец… Моргана, не съм подозирал, че си толкова добронамерена към мен…
— Нямаш представа колко много ти желая доброто, братовчеде.
„… Колко много искам най-сетне да се ожениш, та да се сложи край на тази безнадеждна, мъчителна любов, която може да ти донесе само безчестие и отчаяние…“
— Върви — каза тя кротко, — твоята кралица те чака. Ако все още се съмняваш, ето какъв знак тихи е пратила — и Моргана му подаде една кърпичка. Тя бе на Илейн, но в крайна сметка кърпичките си приличат, а тази бе напоена с любимото благоухание на Гуенхвифар.
Ланселет притисна парчето плат към устните си и прошепна:
— Гуенхвифар… Къде е тя, Моргана? Къде…
— Нали ти казах, в шатрата. Но първо си допий виното.
— Ще пиеш ли с мен?
— Не сега — усмихна се тя. Той залитна леко и се хвана за нея. Ръцете му обвиха тялото й. Колкото и леко да бе докосването му, Моргана почувства, че пламва цялата. „Плътска страст“, упрекна се тя, „животински нагон — желанието ми не е благословено от Богинята…“ Мъчително се опитваше да запази спокойствие. Ланселет беше упоен, би я взел несъзнателно, като животно щеше да му е все едно дали е тя или някоя друга — Гуенхвифар, Илейн…
— Върви, Ланселет, не карай кралицата да чака.
Тя го проследи с поглед, докато фигурата му се изгуби в сенките около шатрата. Представи си го как се промъква вътре безшумно. Илейн щеше да е в леглото, а малката лампа щеше да осветява разпиляната й златиста коса, която в сумрака щеше да изглежда досущ като косата на кралицата. Ланселет нямаше да може да различи чертите й — щеше да почувства само, че тялото й и цялото легло ухаят, както ухаеше винаги Гуенхвифар. Моргана продължи да се самоизмъчва. Крачеше напред-назад из стаята и си представяше как стройното голо тяло на Ланселет се плъзва под завивките, как той взема Илейн в прегръдките си и я обсипва с целувки. „Дано само малката глупачка прояви достатъчно разум, та да си държи устата затворена и да не изтърси нещо, преди всичко да е свършено…“
„Богиньо! Отнеми ми дарбата, стори тъй, че да не виждам Илейн в прегръдките му!“
Изтерзана от постоянно изпречващия се пред очите й образ на Ланселет, Моргана се гърчеше, без да може да разбере дали усещането, че голото му тяло се допира до нейното, че ръцете му я докосват, се дължи на въображението й, или вътрешният й взор й показваше какво става в шатрата… Колко ясно си спомняше докосването на неговите ръце!
Най-сетне тя отново се върна в залата. Слугите вече разтребваха остатъците от вечерята. Моргана седна и нареди рязко:
— Дайте ми вино.
Един от мъжете я изгледа учудено, сетне се разбърза и й наля една чаша.
„Сега ще ме имат не само за вещица, но и за пияница“. Беше й все едно. Изпи виното на един дъх и поиска още. Напитката намали остротата на виденията й, освободи я от усещането, че е на мястото на Илейн — уплашена и същевременно преливаща от щастие, изнемогваща под напора на неговото желание, прикована под тялото му…
Моргана сновеше напред-назад из опустялата зала, неспокойна като котка. Видения й се явяваха само като случайни проблясъци. Най-сетне реши, че е дошло време, спря и си пое дълбоко дъх, укрепвайки волята си за това, което предстоеше да извърши.
Напряко пред вратата на краля спеше телохранителят му. Моргана се наведе и го побутна. Човекът се стресна.
— Лейди, не можеш да будиш краля по това време…
— Става дума за честта на дъщеря му. — Моргана взе една от факлите, прикрепени на стената, и я издигна; можеше да си представи как изглежда в неговите очи — усети, че собствената й фигура добива други очертания — висока и внушителна, страховито въплъщение на самата Богиня. Телохранителят отстъпи, ужасен, и Моргана се плъзна безшумно покрай него.