— Какво толкова ти е притрябвало, та си рискувал да се пребиеш и да лежиш с дни сред скалите? — сопна се Агравейн.
— Досега не съм падал нито веднъж — отвърна Гуидиън, — пък и да падна, то си е за мен. На теб какво ти става от това, че поемам рискове?
— Аз съм твой по-голям брат и управлявам този дом — каза Агравейн. — Длъжен си да ме уважаваш, или ще се наложи да ти набия това в главата!
— Няма да е зле да счупиш собствената си глава, дано влезе малко разум в нея, друг начин май няма — заяви Гуидиън оперено.
— Ах ти, отвратително малко…
— Хайде де, кажи го — извика Гуидиън, — подигравай се, че съм незаконно дете! Вярно, не знам името на баща си, но затова пък знам кой е твоят баща, и предпочитам собственото си положение!
Агравейн тръгна заканително към него, но Моргоуз стана бързо и дръпна Гуидиън зад себе си.
— Недей да тормозиш момчето, Агравейн.
— Но той винаги се крие зад полите ти, майко! Как тогава да го науча на послушание? — попита Агравейн.
— За тази работа е необходим мъж на място, а не такъв като теб — обади се Гуидиън и Моргоуз се стресна от горчивината в гласа му.
— Тихо, тихо, дете, не бива да говориш така с брат си — упрекна го тя, и Гуидиън каза:
— Съжалявам, Агравейн — не биваше да те нагрубявам, — усмихна се и вдигна към него красивите си очи с дълги тъмни мигли — беше въплъщение на разкаянието. Агравейн измърмори:
— Грижа се да не пострадаш, малък разбойнико — да не би да ми е все едно дали ще си потрошиш костите някъде? За какво си си набил в главата, че трябва да се изкатериш на скалите?
— Ами сам разбираш — отвърна Гуидиън — иначе нямаше да разбереш за онази дупка в оградата, щеше да пуснеш там овце и кози и всички да избягат нанякъде. А аз дори не късам дрехите си, като се катеря — никога не го правя. Така ли е, майко?
Моргоуз се позасмя. Така си беше. Гуидиън никога не й създаваше проблеми с дрехите. Имаше и такива момчета. Виж, Гарет бе друго нещо. Достатъчно бе само да облече някоя туника и тя веднага се измачкваше и за един час се покриваше с петна и мръсотия. А Гуидиън се бе изкатерил навръх скалите с новата си шафранена туника и тя изглеждаше тъй, сякаш току-що бе я взел от перачката. Гуидиън изгледа Агравейн, облечен в ежедневните си дрехи, и каза:
— Не можеш да седнеш на една маса с мама — тя е облечена в най-хубавите си дрехи. Иди да сложиш новата си туника, братко. Нали не искаш да седнеш на вечеря с тази дрипа, като някой селянин?
— Няма да допусна един млад негодник като теб да ми нарежда какво да правя — изръмжа Агравейн, но все пак тръгна към стаята си, а Гуидиън се усмихна доволно. После се обърна към Моргоуз:
— Трябва да ожениш Агравейн, майко. Все е в лошо настроение — като бик пролетно време, а освен това, като го ожениш, няма да ти се налага ти да му кърпиш дрехите и да тъчеш плат за нови.
Моргоуз се развесели.
— Мисля, че си прав. Но не ми трябва още една кралица в този замък. Нито един дом не е достатъчно голям, че да го управляват две жени.
— Ами тогава му намери жена, която да не е от много благороден произход, и да е глупава — продължи Гуидиън. — Такава жена ще бъде щастлива да й казваш какво да прави, защото все ще се бои да не сбърка нещо, като попадне сред толкова високопоставени люде. Ето, дъщерята на Найъл е много подходяща — тя е хубава, а Найъл е богат, но не прекалено, защото през лошата зима преди шест години му измряха много овце и друг добитък. Найъл ще й даде добра зестра, защото все се безпокои, че тя няма да се омъжи. Момичето е прекарало тежка шарка, когато било на шест години, и оттогава не е много добре с очите, пък и е доста глуповата. Бива я да преде и да тъче, но няма нито ум, нито достатъчно добро зрение за нещо повече. Ще бъде напълно доволна, ако Агравейн се погрижи да е все бременна.
— Я виж ти, как си можел да се разпореждаш — каза заядливо Моргоуз. — Най-добре ще е Агравейн да те вземе за съветник, щом си толкова мъдър.
Но си каза: „Той е прав, няма да е зле утре да поговоря с Найъл“.
— Бих му свършил добра работа — отвърна напълно сериозно Гуидиън, — но аз няма да остана дълго тук. Мислех да ти кажа — когато се качих на скалите, видях… Но не, ето Донил ловеца, той ще ти каже.
Действително огромният ловец тъкмо влизаше в залата. Той приближи и се поклони ниско пред Моргоуз.
— Господарке — поде той, — по пътя идват конници, вече наближават замъка. С тях има и носилка с богати завеси, досущ като баржата на Авалон, и един гърбав човек, който носи арфа. Прислужниците са облечени в дрехи с цветовете на Авалон. Ще бъдат тук след около половин час.
„Авалон!“ Моргоуз видя как Гуидиън се подсмива тайничко и разбра, че е знаел през цялото време. „Но той никога не ми е казвал, че има Дарбата! Та нали всяко дете би се похвалило с такова нещо?!“ Изведнъж разбра, че тъкмо той би скрил тази си способност, че тъкмо тайното познание би му доставило по-голямо удоволствие — тази мисъл я накара да потръпне и за миг да се отдръпне уплашено от осиновеното си дете. Гуидиън забеляза и това, и Моргоуз разбра, че уплахата й му достави удоволствие. Но на глас Гуидиън каза само: