— Нима е грях да обичаш собствения си братовчед, и да поискаш да го зарадваш? Истината е, че обичам и двама ви…
— В Светото писание се говори за един град, който бил осъден на погибел заради такива пороци — отбеляза Гуенхвифар.
Артур беше по-бял от ризата си.
— Обичта ми към моя братовчед Ланселет е почтена и достойна, Гуенхвифар. Сам цар Давид е писал за своя братовчед Йонатан „Твоята обич към мен е прекрасна, по-силна от женската любов“ — и Бог не го е проклел. Същото е и с хората, които стават бойни другари. Нима ще наречеш и тази обич грях, Гуенхвифар? Мога да се закълна пред Божия престол… — той замълча. Гърлото му бе така пресъхнало, че не можа да каже и дума повече.
Гуенхвифар почувства, че собственият й глас прекъсва от надигащата се истерия.
— Ще се закълнеш ли, че през онази нощ, когато го допусна в брачното ни легло… Та нали сама видях, ти го докосваше с повече обич, отколкото някога си бил способен да дадеш на жената, натрапена ти от нейния баща! Когато ме подведе да извърша този грях, не се ли дължеше това на собствените ти грешни помисли, хубавите ти думи не бяха ли прикритие за същия този грях, заради който небесата се отворили и посипали огън и жупел върху Содом?
Той продължаваше да я гледа втренчено, все така мъртвешки блед.
— Та ти наистина полудяваш, лейди! Ако още трябва да говорим за онази нощ — единственото, което знам, е, че бях пиян. Нямам представа какво си видяла или си мислела, че виждаш. Беше Белтейн, и всички бяхме във властта на Богинята. Струва ми се, че тези постоянни молитви и мисли за грях са замъглили съзнанието ти, Гуен.
— Нито един съвестен християнин не би казал подобно нещо!
— Ето ти още една причина, поради която не обичам да се представям за християнин! — този път Артур изгуби търпение и повиши тон. — Омръзнаха ми тези постоянни приказки за прегрешения! Ако бях се отказал от теб — а много хора са ме съветвали да постъпя така, пък аз отказвах, защото те обичах — ако бях взел друга жена на твое място…
— Да, ти не го стори! Предпочете да ме делиш с Ланселет, та да не загубиш него!
— Само посмей да кажеш това още веднъж — Артур почти шепнеше — и заклевам се, може да си ми жена, може да те обичам, но ще те убия, Гуенхвифар!
Но тя вече хлипаше истерично и не бе в състояние да се спре.
— Ти казваше, че искаш син, затова ме накара да извърша непростим грях! Ако съм грешна и затова Бог ме наказва с безплодие, нима вината за прегрешението ми не е твоя? А сега дори искаш да провъзгласиш сина на Ланселет за свой наследник. Как смееш да твърдиш, че не предпочиташ Ланселет пред мен, след като правиш неговия син свой наследник, когато не искаш да ми дадеш свой син, за да го отгледам…
— Нека повикам придворните ти дами, Гуенхвифар — Артур си пое дълбоко дъх. — Ти не си на себе си. Кълна ти се, нямам син, а ако имам, той е плод на някаква случайна среша по време на поход. Може да съм преспал с някоя жена, която дори не е разбрала кой съм. Никога жена, която е с подобно на нашето потекло, не е дошла при мен, за да ми каже, че съм баща на детето й. Независимо от всички приказки на свещениците, не ми се вярва някоя жена да се срамува от това, че е родила единственото дете на британския самодържец! Никога не съм вземал жена против волята й, нито пък съм прелъстявал чужда съпруга. Какви са тези налудничави приказки за мой син, когото би искала да отгледаш? Казвам ти, нямам син. Често съм се чудил дали това не се дължи на някоя болест, която съм прекарала като момче, или пък на онази тежка рана, от която едва не станах скопец… Но сигурно е едно — нямам син.
— Лъжеш! — извика гневно Гуенхвифар. — На времето Моргана ме закле да не говоря за това, но веднъж, много отдавна, отидох в отчаянието си да я моля да направи заклинание, та да се отключи утробата ми. Тогава споделих с нея, че съм готова дори да се отдам на друг мъж, защото считам, че е възможно вината да е у теб. Тогава Моргана ми се закле, че ти можеш да оплодиш жена, каза, че е виждала твоя роден син, когото отглеждат в Лотиан, в двора на Лот… И ме помоли да обещая, че никому няма да разправя за това дете…
— Даден за отглеждане в Лотиан… — прошепна Артур. Притисна с ръка сърцето си, сякаш бе пронизан от непоносима болка. — О, Боже милостиви… — продължи той едва чуто. — А аз така и не узнах…
Внезапен ужас вледени Гуенхвифар.
— Не, Артур! Не! Моргана е лъжкиня! Сигурно го е казала от чиста злоба — та нали благодарение на нейните интриги Ланселет бе принуден да вземе Илейн за жена! Тя го направи от ревност… Сигурно и тогава е лъгала, за да се измъчвам…
Гласът на Артур звучеше тъй, сякаш се намираше далеч оттук.