Артур измъчено местеше поглед от Гуенхвифар към Моргана и обратно.
Моргана я прекъсна:
— Покаяние ли? Грях? Ти наистина ли си представяш Бог като някакъв злобен старец, който се вре навсякъде, за да разбере кой спи с чужда жена?
— Аз съм изповядала моите грехове — развика се Гуенхвифар. — Покаяла съм се и получих опрощение. Не за моите грехове ни наказва Господ! Обещай да се покаеш и ти, Артур! Господ те дари с победа при Маунт Бадон и тогава ти се закле да се откажеш от драконовото знаме и да управляваш като християнски крал, но остави този си грях неизповядан. Покай се сега и нека Господ те дари с победа и днес, както при Маунт Бадон. Освободи се от греха и ме дари със син, който ще царува след теб в Камелот!
Артур се извърна и се облегна на стената, покрил лицето си с ръце. Моргана понечи да отиде при него, но Гуенхвифар изкрещя:
— Не смей да се доближаваш до него, ти…! Нима ще се опиташ отново да го изкушаваш и да го вкараш в грях? Малко ли сте ни причинили — ти и онзи ужасен демон, когото наричаш Богиня? Станал е жертва на твоите козни — твоите и на онази отвратителна стара вещица, която Балин уби напълно заслужено заради езическите й магии!
Моргана затвори очи. Изглеждаше, че ще заплаче всеки момент. Но само въздъхна и каза:
— Не мога да те слушам как хулиш вярата ми, Гуенхвифар. Не забравяй, че аз никога не съм хулила твоята. Бог е Бог, независимо от това кой как го нарича, и винаги въплъщава доброто. Мисля, че е грях да си представяш, че Бог е отмъстителен и жесток, а ти искаш да го изкараш по-злобен от най-непригодния свещеник! Моля те да размислиш още веднъж, преди да принудиш Артур да отиде при вашите свещеници с тази история.
Тя се обърна рязко, така че червените дипли на роклята й се развяха, и излезе от стаята.
Артур се обърна към Гуенхвифар, след като бе проследил с очи излизащата Моргана. Помълча, после каза нежно, така, както не бе й говорил дори когато лежеше в прегръдките му:
— Скъпа моя любов…
— Защо ме наричаш така? — отвърна Гуенхвифар с горчивина и му обърна гръб. Той отиде при нея, постави ръка на рамото й и я накара да се обърне с лице към него.
— Любов моя, кралице моя, нима съм се държал толкова зле с теб?
— Дори сега — продължи Гуенхвифар разтреперана, — не можеш да мислиш за нищо друго, освен за мъката, която си причинил на Моргана.
— А нима трябва да ме радва мисълта за това, което е сполетяло родната ми сестра по моя вина? Кълна ти се, че я познах едва след като всичко бе свършено, а когато разбрахме какво е станало, тя бе тази, която ме утешаваше, сякаш бях все още малкото момченце, което обичаше да седи в скута й… Струва ми се, че ако се бе обърнала против мен, ако бе ме обвинила, а имаше право да го стори, щях да отида и да се удавя в езерото. Но така и не ми мина през ума какви последици е могла да има тази нощ за нея… Бях толкова млад, а после саксонците и битките изтриха всичко от паметта ми… — той разпери безпомощно ръце. — Опитах се да постъпя тъй, както поиска тя самата — да забравя, да знам само, че всичко бе сторено в неведение. О, да, сигурно е било грях, но аз не съм го искал…
Артур имаше толкова нещастен вид, че за миг Гуенхвифар се изкуши да каже точно това, което той очакваше да чуе. Дощя й се да го убеди, че действително не е извършил нищо лошо, да го вземе в прегръдките си и да го успокои. Но не направи нищо подобно. Никога, никога Артур не се бе обръщал към нея за утеха, никога не бе признавал пред нея грешките си. Дори сега продължаваше да настоява, че извършеният от него грях, заради който бракът им бе останал безплоден, изобщо не е грях; безпокоеше го само мисълта, че е причинил мъка на онази проклета вещица, сестра му! Тя проговори през сълзи, трепереща от ярост при мисълта, че той ще отдаде плача й на мъка, а не на гняв.
— Да не мислиш, че си причинил зло само на Моргана?
— Не виждам как бих могъл да навредя другиму — настоя той упорито. — Гуенхвифар, та тогава аз не бях и чувал за теб!
— Но се венча за мен, без да изповядаш този страшен грях, и дори сега не желаеш да го признаеш, да приемеш наложеното покаяние и да бъдеш пречистен…
Артур поде уморено:
— Моя Гуенхвифар, ако твоят Бог е способен да накаже човек за грях, извършен несъзнателно, би ли повярвала, че той ще отмени наказанието само защото аз ще призная греха си пред някой свещеник, ще прочета всички молитви, които той ми нареди да прочета, и известно време ще прекарам на хляб и вода?