— Ако се покаеш искрено…
— О, Господи, нима мислиш, че не съм се покаял? — избухна Артур. — Покайвах се всеки път през последните дванадесет години, когато виждах Моргана! Нима покаянието ми ще стане по-искрено, ако разкажа всичко на някой от тези свещеници, които имат за цел единствено да узнаят тайните на един крал, за да го държат в ръцете си?
— Продължаваш да мислиш само за гордостта си — каза гневно Гуенхвифар, — а гордостта също е грях. Ако се смириш, Господ ще ти прости!
— Ако твоят Бог е такъв, не търся прошката му! — Артур бе свил юмруци. — Мой дълг е да управлявам това кралство, Гуен, а не бих могъл да изпълня дълга си, ако се влача на колене пред някой свещеник и приемам всичко, което той реши да ми наложи като покаяние! А трябва да мисля и за Моргана — и без това вече я наричат магьосница, развратница, вещица! Нямам право на такова признание, което ще навлече присмех и публичен позор на сестра ми!
— Но и душата на Моргана трябва да бъде спасена — отвърна Гуенхвифар. — Дано народът на тази страна види как самият крал се отрича от гордостта, за да спаси душата си, как смирено се разкайва за греховете си, това ще им помогне и те да се погрижат за спасението на душите си. Тази постъпка ще наклони везните в негова полза, когато се изправи пред своя Бог!
Артур въздъхна.
— Спориш не по-зле от съветниците ми, Гуенхвифар. Но аз не съм свещеник, и спасението на душите на моите поданици не е моя грижа…
— Как можеш да говориш така? — извика тя. — Като крал ти държиш в ръцете си не само живота на тези хора, но и душите им! Ти трябва да бъдеш пример за набожност, също както даваш пример с храбростта си на бойното поле! Какво би казал за крал, който праща поданиците си на бой, а сам седи на сигурно място и ги наблюдава отдалече?
— Нищо добро — отвърна Артур, и Гуенхвифар, вече уверена в победата си, продължи:
— А какво ще кажеш тогава за крал, който иска от поданиците си да бъдат добродетелни и набожни, а не се замисля за собствените си грехове?
Артур въздъхна отново:
— Защо тези неща те занимават толкова много, Гуенхвифар?
— Защото не мога да понеса мисълта, че си осъден на вечни мъки в адския огън… И защото, ако се очистиш от греха, Бог може да вдигне наказанието си от нас.
Тя се задави и заплака отново. Той я прегърна и притисна главата й към рамото си. После каза много меко:
— Искрено ли вярваш в това, кралице моя?
В този момент Гуенхвифар си спомни: точно така бе говорил с нея, когато отказа да издигне знамето с лика на Дева Мария в битката. Тогава Гуенхвифар успя да го обърне към Христа, и Бог му дари победа. Но нали тогава не знаеше нищо за този голям, непризнат грях. Тя кимна, все така притисната към него, и чу въздишката му.
— В такъв случай съм прегрешил и спрямо теб, и трябва по някакъв начин да изкупя греха си. Но не можеш да ме убедиш, че е редно заради това Моргана да бъде опозорена.
— Пак Моргана — Гуенхвифар кипеше от гняв. — Не искаш тя да страда, така ли? В твоите очи тя е съвършена! В такъв случай може би смяташ за редно аз да страдам заради сторения от нея грях? Нима я обичаш толкова повече от мен, че ще ме лишиш от щастието да имам дете, само и само никой да не разбере за срама й?
— Дори ако аз съм виновен с нещо пред теб, Гуенхвифар, Моргана е невинна…
— Не, не е! — извика Гуенхвифар. — Тя упорито се кланя на Богинята на древния народ, а нашите свещеници казват, че тази Богиня е змията, която Господ Бог прокудил от райската градина! До ден-днешен Моргана държи да спазва порочните езически обичаи! Бог ни учи, че тези езичници, които се вслушат в Божието слово, ще бъдат спасени — но какво ще стане с Моргана, която е израсла в християнски дом, а по-късно се е отрекла от Христа и се е обърнала към вълшебствата на Авалон? През всички тези години в кралския двор тя е чувала Божието слово, а не е ли казано, че тези, които чуят Божието слово, и не повярват, и не се покаят, ще бъдат прокълнати за вечни времена? А жените най-много се нуждаят от покаяние, защото жена е станала причина за първородния грях… — Гуенхвифар се разхлипа така отчаяно, че не можеше да говори.
Най-сетне Артур каза:
— Какво искаш от мен, моя Гуенхвифар?
— Днес е свят ден, Петдесетница — каза тя, продължавайки да плаче. Опитваше се да овладее гласа си. — На този ден Светият Дух е слязъл при хората! Нима ще отидеш на литургия и ще приемеш светото причастие с такъв грях на душата си?
— Предполагам… Предполагам, че не бих могъл — каза Артур с пресекващ глас. — Ако искрено вярваш във всичко, което каза, Гуенхвифар, аз няма да ти отнема тази утеха. Ще се покая дотолкова, доколкото имам сили да се покая за неволно сторен грях, и ще приема това, което епископът реши да ми наложи за изкупление. — Усмивката му бе измъчена и приличаше по-скоро на гримаса. — Надявам се за твое добро, скъпа моя, да се окажеш права, и Божията воля действително да е такава.