Гуенхвифар обви ръце около шията му. Този път сълзите й бяха от благодарност. Но в същия миг я прониза ужасно съмнение. Спомни си какво бе преживяла в дома на Мелеагрант и как молитвите й не я спасиха. Тогава Бог не я възнагради за добродетелта, и после, когато прие в прегръдките си Ланселет, тя се бе заклела, че няма да се крие и разкайва, защото бе решила, че един Бог, който не я е възнаградил за добродетелта, няма и да я накаже за греха. Бог не го бе грижа за нея…
Но Бог я бе наказал все пак. Ланселет й беше отнет, бе станал съпруг на Илейн, и въпреки че бе изложила на опасност безсмъртната си душа, тя не бе спечелила нищо… Бе признала греха си, бе се покаяла, но Бог не бе отменил наказанието й. А сега разбираше, че вината може би изобщо не бе нейна, че може би страдаше заради греха на Артур, заради кръвосмесителната му връзка със сестра му. Но ако се пречистеха и двамата, ако той се покаеше за този си непризнат грях и се смиреше, тогава несъмнено Бог щеше да прости и нему…
Артур я целуна по косата и я погали. После се отдръпна от нея и тя изведнъж се почувства самотна и изоставена — сякаш не бе на сигурно място, зад дебели стени, а някъде на открито, под враждебното небе — тежко, надвиснало, изпълнено със заплаха… Тя тръгна към Артур, искаше отново да потърси закрилата на ръцете му, но той се бе отпуснал в един стол и седеше така, измъчен, изтощен, и в мислите си бе някъде далеч — безкрайно далеч от нея.
Накрая той вдигна глава и каза с въздишка, която сякаш идваше от дълбините на душата му:
— Прати да повикат отец Патрициус.
8
Когато Моргана остави Артур и Гуенхвифар в стаята им, намери някаква наметка и изтича навън, без да я е грижа за дъжда. Качи се горе на укрепленията и се заразхожда по тях, съвсем сама. Шатрите на васалните крале и Артуровите рицари бяха скупчени в началото на хълма Камелот. Въпреки дъжда знамената и разноцветните флагчета по тях се вееха весело. Но небето беше мрачно, надвисналите облаци сякаш докосваха билото на хълма. Докато крачеше неспокойно напред-назад, Моргана си каза, че Светият дух би могъл да избере по-подходящ ден, за да слезе сред хората — и по-точно при Артур.
Да, сигурно бе, че Гуенхвифар няма да го остави на мира, докато не признае всичко пред свещениците. А клетвата му пред Авалон?
И все пак, ако съдбата на Гуидиън бе един ден да наследи баща си на трона, ако наистина такива бяха плановете на Мерлин… Никой не може да избяга от съдбата си. Нито мъжете, нито жените, каза си Моргана мрачно. Талиезин, който знаеше всякакви стари песни и предания, й бе разказал веднъж една легенда на древния народ, който живял някъде към Светите земи… Да, там някъде. Там живял някакъв човек, който бил прокълнат да убие баща си и да стане съпруг на майка си. Когато разбрали за проклятието, родителите решили да го изхвърлят от дома си и да го оставят да умре, но го спасили и отгледали други хора. Когато пораснал, един ден срещнал баща си, без да го познае, скарал се с него, ударил го и го убил, а сетне се оженил за вдовицата му — така че тъкмо мерките, които родителите предприели, за да избегнат проклятието, допринесли за неговото осъществяване — ако този човек бе израснал в дома на баща си, не би сторил това, което извършил поради незнание…
Тя и Артур също бяха прегрешили поради незнание, но въпреки това онази фея бе проклела сина и: „Изхвърли плода на утробата си, или го убий, когато излезе от нея, защото какво ще стане с Краля-елен, когато младият елен порасне?“ Изведнъж целият свят около Моргана избледня — стори й се непознат, сякаш се бе заблудила из мъглите около Авалон, и тя усети някакво жужене в главата си.
После отвсякъде се разнесе страшен шум — някакво оглушително блъскане… Не, това бяха просто църковните камбани, които призоваваха богомолците на служба. Моргана бе чувала, че феите бягат от звука на църковните камбани, че затова са се оттеглили в далечните пещери из хълмовете… Не можеше да си представи как ще отиде и ще седне както обикновено, в църква, и как ще изслуша спокойно литургията — защото от придворните дами на кралицата се очакваше да дават пример с набожността си. Имаше чувството, че стените ще паднат върху й и ще я задушат, че монотонният глас на свещеника и мириса на тамян ще я накарат да полудее — по-добре беше да остане тук, под чистия дъжд. Едва сега се сети да нахлупи качулката на главата си — панделките, които бе вплела в косите си, бяха измокрени и сигурно не ставаха вече за нищо. Опита се да ги пооправи, но по пръстите й останаха следи от боята — не беше качествена, защото необходимите съставки бяха много скъпи и не се намираха лесно.