Моргана почувства, че се изчервява като младо момиче.
— О, много съм стара за теб — каза тя. — А освен това съм само несъща сестра на краля от първия брак на майка му. Баща ми беше херцог Горлоис, първият, когото Утър Пендрагон уби за предателство…
Възцари се кратко мълчание, нарушено накрая от Аколон:
— Вече е опасно да продължаваш да носиш знака на змиите — или скоро ще бъде, защото свещениците започнаха да стават всесилни. Когато Артур седна на престола, бях чул, че това станало с подкрепата на Авалон, че сам Мерлин му дал меча, който е един от свещените друидски символи. Но сега дворът му е станал напълно християнски… Баща ми споделяше с мен опасенията си, че Артур ще върне властта на друидите, но явно няма такава опасност…
— Така е — избликналият гняв почти задуши Моргана. — А той все още носи меча на друидите…
Той я загледа внимателно.
— А пък ти още носиш полумесеца на Авалон.
Моргана се изчерви. Всички вече бяха влезли в църквата, дверите бяха затворени. Аколон продължи:
— Дъждът се усилва, лейди Моргана — дрехите ти ще подгизнат и можеш да си докараш някоя настинка. Трябва да се върнеш в замъка. Но преди това ми обещай да седиш до мен на днешното пиршество.
Тя се поколеба. Едно бе сигурно — Артур и Гуенхвифар нямаше да потърсят компанията й и да я повикат на кралската маса тъкмо днес.
„Гуенхвифар би трябвало да ме разбере — тя, която стана плячка на похотта на Мелеагрант… Нима ще ме вини, след като тя самата намери утеха в прегръдките на най-добрия приятел на съпруга си? Да, знам, аз не бях изнасилена, но ме дадоха на Рогатия Бог, без да се поинтересуват дали такова е моето желание. Не страст ме водеше, когато се озовах в леглото на едноутробния си брат, а покорство пред волята на Богинята…“
Аколон все още очакваше отговора й, на лицето му бе изписано нетърпение. „Стига да поискам, ще ме целуне, ще проси от мен поне едно докосване на ръката ми“. Знаеше, че е така и тази мисъл успокояваше наранената й гордост. Тя му се усмихна ослепително.
— Обещавам ти да седя до теб, стига да намерим място по-далеч от баща ти.
Неочаквана мисъл пресече съзнанието й: Артур я гледаше по същия начин. „Ето от какво се бои Гуенхвифар. Тя винаги е знаела това, което аз разбирам едва сега — стига само да протегна ръка, и той ще престане да обръща внимание на думите й. Артур обича мен най-много от всички. Аз не изпитвам желание към него, за мен той си остава само обичен брат, но Гуенхвифар не може да бъде сигурна в това. Страхува се, че стига само да реша, бих го върнала в леглото си с помощта на вълшебствата на Авалон“.
— Моля те, влез в замъка и си смени… смени си роклята — казваше загрижено Аколон. Моргана му се усмихна отново и стисна ръката му.
— Ще се видим на пиршеството.
По време на цялата литургия Гуенхвифар седя сама. Опитваше се да си възвърне самообладанието. Архиепископът изнесе обичайната проповед, която слушаха на Петдесетница — разказ за това, как Светият дух слязъл сред хората. Гуенхвифар мислеше: „Ако Артур най-сетне се е покаял за всички свои грехове и е станал добър християнин, аз трябва да благодаря на Светия дух, който наистина осени и двама ни днес“. Тя плъзна незабелязано пръсти по корема си; тази сутрин тя лежа в прегръдките на Артур — може би по сретение щеше да държи в ръцете си наследника на кралството? Хвърли поглед към мястото, където Ланселет бе коленичил редом с Илейн. Ревнивият й поглед вече бе забелязал, че Илейн отново наедрява около талията. Чакаха още един син, или може би дъщеря. „Ето, сега Илейн се пъчи гордо до мъжа, когото съм обичала толкова силно и толкова дълго, със сина, който аз трябваше да му родя… Длъжна съм да се смиря и да преклоня глава пред Божията воля — поне за известно време. Може да се правя, че приемам сина й да наследи трона на Артур. Но аз също съм грешница — нали казвах на Артур, че трябва да се откаже от гордостта си, а аз самата се водя от гордост“.
Църквата беше претъпкана, както винаги на голям празник. Артур изглеждаше блед и потиснат; беше говорил с епископа, макар че преди литургията нямаха време за по-продължителен разговор. Гуенхвифар, коленичейки до него, си каза, че той е далечен, по-непознат отколкото беше за нея през онзи отдавнашен ден, когато за първи път отиде в леглото му, тръпнеща от ужас пред това, което й предстоеше.
„Не трябваше да се карам с Моргана… Защо се чувствам виновна? Моргана е грешница, не аз… Аз съм изповядала греховете си и съм се покаяла, и съм опростена…“
Моргана не беше в църквата; не можеше да прояви такава дързост, да дойде неопростена на литургия, и то след като е била разобличена в своята същност — езичница, провинена в кръвосмешение, вещица и магьосница.