Когато Артур най-сетне се появи, той вървеше бавно и отпуснато. Гуенхвифар почувства как сърцето й се свива — никога не бе го виждала такъв, освен онзи път, когато бе тежко ранен и едва избегна смъртта. Разбра, че му е нанесла по-дълбока рана, отколкото е предполагала — че е наранила душата му, и после си каза — може би Моргана е била права, когато е пожелала да му спести всичко това… Не, не беше така — тя, като вярна съпруга, бе сторила само това, което бе необходимо, за да оздрави и спаси душата му; какво значение имаше претърпяното унижение в сравнение със спасението на душата?
Артур бе съблякъл празничните си дрехи. Вместо тях носеше проста туника без никакви бродерии — не бе сложил и малката корона, която носеше при такива случаи. Златистата му коса бе изгубила блясъка си и сякаш бе посивяла изведнъж. Когато го видяха, всички рицари на кръглата маса скочиха на крака и го приветстваха бурно. Той стоеше прав и приемаше приветствията с лека усмивка. След малко вдигна ръка и врявата утихна.
— Съжалявам, че ви накарах да ме чакате — каза той. — Надявам се, че ще ми простите, и ви каня да се заемете с вечерята.
Седна на мястото си и въздъхна. Веднага наоколо зашетаха слугите — носеха димящи гърнета и подноси. Резачите размахваха ножовете си. Гуенхвифар не възрази, когато един от тях постави няколко резена печена патица в чинията й, но само почопли храната и я остави. След време се осмели да вдигне очи и да се вгледа в Артур. Сред празничното изобилие от ястия в неговата чиния имаше само къс сух хляб, дори без масло, а в чашата му — само вода.
Тя понечи да го упрекне:
— Но ти нищо не ядеш… Той каза с крива усмивка:
— Това не означава, че храната не е хубава. Сигурен съм, че всичко е чудесно, както винаги, скъпа.
— Не е хубаво да се пости на голям празник… Артур отбеляза с гримаса:
— Ако искаш да знаеш съвсем точно, епископът е на мнение, че извършеният от мен ужасен грях налага много повече от обичайното покаяние. Нали и ти искаше това от мен — той разпери уморено ръце — ето, идвам на пиршеството по Петдесетница по проста туника, и ще остана още дълго на пост и молитва, докато се пречистя от греха. Тъй или иначе, твоето желание е изпълнено, Гуенхвифар.
Той вдигна решително чашата си и отпи няколко глътки вода. Тя разбра, че Артур не желае да разговаря повече по този въпрос.
Но тя не бе искала точно това… Гуенхвифар се стегна цялата от усилие да не се разплаче. Всички ги гледаха — достатъчно бе за клюкарите, че кралят пости на най-големия свой празник. Отвън продължаваше да вали и се чуваше как дъждът трополи по покрива. В залата се възцари необичайна тишина. Тогава Артур вдигна глава и поиска музика.
— Нека ни попее Моргана — тя е по-добра от всички певци, които познавам!
„Моргана! Моргана! Все Моргана!“ Но какво можеше да стори Гуенхвифар? Забеляза, че Моргана е сменила яркочервената рокля, която носеше сутринта. Сега бе облечена в строга, тъмна дреха, която напомняше монашеско расо. В косите й нямаше онези червени панделки, с които приличаше съвсем на блудница. Тя доближи, взе арфата, седна пред краля и запя.
Тъй като очевидно такова бе желанието на Артур, хората наоколо отново зашумяха, развеселиха се, разнесе се смях. Когато Моргана свърши, друг пое арфата, след него — трети. Хората започнаха да се местят от маса на маса, бъбреха, пееха, пиеха.
Ланселет се запъти към кралската двойка. Артур му кимна и го покани да седне до тях, както едно време. Сега слугите носеха големи блюда със сладкиши и плодове, ябълки, печени във вино и сметана, всевъзможни фини и сложни сладкарски изделия. Тримата седяха и си говореха за незначителни неща, а Гуенхвифар се почувства за момент почти щастлива — беше наистина като едно време, когато и тримата се обичаха… Защо всичко не можа да се съхрани така, както си беше?
След време Артур се надигна и каза: