— Мисля, че е редно да отида при някои от по-възрастните рицари от свитата ми. Трябва да поговоря и с тях. Аз съм по-младият, а много от тях са вече съвсем грохнали. Ето Пелинор — надали би могъл да се изправи сега срещу някой дракон. Нищо чудно да не може да се справи и с малкото кученце на Илейн!
Ланселет каза:
— Имам чувството, че откак Илейн се омъжи, той не знае какво да прави с живота си. Има хора, които вземат такова решение — че са изпълнили вече жизненото си предназначение, и действително умират скоро след това. Дано с него не стане така — аз го обичам и се надявам още дълго да бъде сред нас. — Той се усмихна стеснително. — Никога не съм имал истински баща — наистина, Бан винаги беше добър с мен по своему, но сега за първи път имам близък човек, който се държи с мен като със син. Не съм имал и братя — когато синовете на Бан, Лайънел и Борс, дойдоха в кралския двор, аз бях вече мъж. Почти не говорех езика им. А пък Балан винаги е имал други грижи.
Откак Артур се появи след срещата си с епископа, почти не се бе усмихвал, но сега се засмя.
— Нима да имаш братовчед е нещо толкова по-незначително от това да имаш брат, Галахад?
Ланселет протегна ръка и го хвана здраво за китката.
— Да ме накаже Господ, ако забравя някога приятелството ни, Гуидиън… — той вдигна очи към Артур и Гуенхвифар бе убедена, че Артур ще го прегърне. Но вместо това той се отдръпна и ръката на Ланселет увисна. Той загледа учудено краля, но Артур скочи бързо на крака.
— Ето и Уриенс, и Марк от Корнуол — колко е остарял и той… Нека видят, че техният крал не се е възгордял и сам ще отиде при тях. Остани тук, при Гуенхвифар, Ланс. Нека днешният празник ни припомни хубавите стари времена.
Ланселет се подчини и остана на скамейката до Гуенхвифар. След кратко мълчание той попита:
— Да не би Артур да е болен? Гуенхвифар поклати глава.
— Струва ми се, че са му наложили покаяние, затова е мрачен.
— Че какъв ли тежък грях би могъл да има Артур на душата? — зачуди се Ланселет. — Той е един от най-безупречните хора, които познавам. Гордея се, че все още мога да се нарека негов приятел — но знам, че не го заслужавам, Гуен.
Той я загледа с такава тъга, че Гуенхвифар едва не заплака отново. Защо не можеше да обича и двамата без грях, защо Бог е наредил тъй, че жената може да има само един съпруг? Явно бе станала порочна като Моргана, щом можеха да й минават такива неща през ума!
Тя докосна леко ръката му.
— Щастлив ли си с Илейн, Ланс?
— Щастлив ли? Та кой човек на тази земя може да се нарече щастлив? Правя, каквото мога.
Тя сведе очи към ръцете си. Забрави за миг, че обича толкова отдавна този мъж — тъкмо сега за нея той беше най-вече приятел.
— Искрено искам да бъдеш щастлив. Вярвай ми, че искам точно това. Ръката му стисна леко нейната.
— Знам, скъпа моя. Знаеш ли, не исках да идвам тук днес. Обичам теб, обичам и Артур, но минаха дните, когато приемах да бъда капитан на неговата конница и… — гласът му трепна — защитник на кралицата.
Внезапно тя вдигна очи и каза:
— Не мислиш ли, че младостта ни вече е отминала, Ланс? Ръката й беше все още в неговата.
Той кимна и въздъхна:
— Да, така е.
Моргана отново бе взела арфата и пееше. Ланселет продължи:
— Гласът й е все така прекрасен. Когато я слушам, винаги си спомням за майка ми — тя не пееше толкова хубаво, но гласът й беше подобен — мек и нисък…
— Моргана си е все така млада — отбеляза ревниво Гуенхвифар.
— Така е с всички, в чиито жили тече кръвта на Древните — до определено време изглеждат така, сякаш никога няма да остареят, и след това се състаряват изведнъж — каза Ланселет. После се наведе, целуна я леко по бузата и допълни: — Не мисли, че си по-малко красива от Моргана, Гуен. Просто твоята красота е различна — това е всичко.
— Защо ми казваш това?
— Любима, не мога да те гледам толкова нещастна…
— Мисля, че изобщо не знам какво означава да бъдеш щастлив — отвърна Гуенхвифар.
„Защо Моргана остава недосегаема за времето? Това, което съсипа моя живот и живота на Артур, на нея сякаш не й тежи. Ето, тя пак пее и се смее, и онзи млад рицар със змиите около китките съвсем се е захласнал по нея…“
След малко Ланселет каза, че трябва да отиде при Илейн, и я остави сама. Артур се върна и седна до нея, но тогава се заредиха стари приятели — всеки му поднасяше своя дар, напомняше за заслугите си, искаше нещо. Дойде Уриенс от Северен Уелс — беше посивял и наедрял, но все още бе запазил всичките си зъби, и продължаваше да води войските си в бой.
Уриенс поде:
— Искам да те помоля за нещо, кралю. Искам да се оженя отново, и бих желал да се сродя с теб. Чух, че Лот от Лотиан е починал, и с радост бих взел за жена неговата вдовица, Моргоуз.