„Има крале, които убиват пленниците си, или ги пращат да работят в мините… Ако кралят на Северен Уелс предпочита да обкичва една пленница със скъпоценности и да я държи до себе си, наричайки я своя кралица, това е негово право“.
И все пак лятото вълнуваше кръвта в жилите й. Долу, в подножието на хълма, един орач подвикваше на вола си и виковете му долитаха до нея. Утре беше Еньовден.
Идущата неделя някой от свещениците щеше да поведе шествие из полята, да ги обиколи, съпроводен от дякони и псалтове. Щяха да пеят псалми и да благославят земята. По-заможните рицари и земевладелци бяха съумели да убедят народа, че това е по-подходящо за една християнска страна в сравнение със стария обичай, съгласно който хората кладяха големи огньове в полята и призоваваха Великата Богиня да дари земите им с плодородие. Не за първи път на Моргана й се прииска да беше просто обучена жрица, да не беше наследница на кралската династия на Авалон.
„Ако бе тъй, щях все още да съм там“, мислеше си тя, „да продължавам на служа на Богинята… А тук съм като корабокрушенец в чужда земя…“ Тя се извърна рязко и закрачи през разцъфтелите градини със сведена глава. Не искаше да вижда ябълковите цветове.
„Отново и отново идва пролетта, а после — лятото, с неговите дарове. Но аз съм все сама и обречена на безплодие, също както християнските девици, обречени на безбрачие, затворници зад манастирските стени“. Наложи си да не заплаче — тези дни непрекъснато й се приплакваше — и влезе в замъка. Зад нея залязващото слънце заля с кървавочервени отблясъци полята, но тя не искаше да гледа и залеза. Всичко около нея трябваше да е сиво и безплодно „Сиво и безплодно като мен“.
Една от придворните я пресрещна на вратата.
— Господарке, кралят се върна и иска да говори с теб в покоите си.
— Да, трябва да отида — измърмори Моргана повече на себе си. Внезапна болка стегна челото й като с обръч. За миг имаше чувството, че се задушава. Не можеше да си наложи да влезе навътре в мрачния замък. През цялата студена зима стените му я притискаха, сякаш бе хваната в капан. Каза си да не се поддава на внушения, стисна зъби и се запъти към покоите на Уриенс. Намери го полугол, проснат върху каменните плочи на пода, а личният му прислужник го разтриваше.
— Пак си се преуморил — каза Моргана. И продължи наум: „Не си вече млад, за да препускаш така из земите си“. Уриенс бе ходил до един близък град, за да разреши някакъв спор за имоти. Моргана знаеше, че той иска тя да бъде до него, да й разправи всичко, което е чул и видял по време на обиколката си. Седна на своя стол и заслуша с половин ухо това, което съпругът й имаше да казва.
— Можеш да си вървиш, Берек — каза Уриенс. — Кралицата ще ми намери дрехи.
Когато прислужникът излезе, той попита:
— Ще ми разтриеш ли краката, Моргана? Ти го правиш по-добре от него.
— Разбира се. Но трябва да седнеш тук на стола.
Той протегна ръка и тя го издърпа нагоре, за да стане. Постави малко столче под краката му и коленичи, после започна да трие изтънелите от старост, мазолести ходила, докато кръвта им се раздвижи и те изгубиха мъртвешкия си вид. Извади едно шишенце и започна да втрива едно от билковите масла, които сама приготвяше, в изкривените пръсти на краката му.
— Трябва да наредиш да ти направят нови ботуши — отбеляза тя. — Старите са пукнати, и на това място кракът ти ще се разрани — виждаш ли, вече има мехур.
— Но старите ботуши са ми толкова удобни! Новите винаги са твърди — възрази Уриенс.
Моргана каза:
— Стори тъй, както пожелаеш, господарю.
— Не, не, мила, ти си права както винаги — отвърна старият крал. — Ще заръчам утре обущарят да ми вземе мярка.
Моргана стана, за да прибере шишенцето с билковото масло и да му подаде чифт стари, обезформени от носене обувки, и си каза: „Чудя се дали му минава през ума, че този чифт ботуши може да му е последен — дали затова не иска да ги поръча?“ Но не продължи да се занимава с мисълта какви последици би имала за нея смъртта на краля. Не й бе приятно да мисли за смъртта му — с нея винаги се беше отнасял добре. Нахлузи меките обувки на краката му и стана, бършейки ръце в една кърпа. Така по-добре ли е, господарю?
— Чувствам се прекрасно, скъпа, благодаря ти. Никой не може да се грижи за мен като теб — отвърна той.
Моргана въздъхна. С новите ботуши краката щяха да го измъчват; прав беше, че ще са твърди и ще му разраняват стъпалата. Може би трябваше наистина да се откаже от ездата и да си стои вкъщи, но той не искаше и да чуе.
Тя поде: