— Пращай Авалох да решава такива спорове. Редно е да се научи как да управлява народа си.
Най-големият син на Уриенс й беше връстник. Доста отдавна чакаше да се възкачи на престола, но баща му създаваше впечатлението, че ще управлява вечно.
— Вярно, права си, но ако не отида аз, те ще решат, че кралят не се интересува от тях — отвърна Уриенс. — Може би ще го пращам през зимата, когато се разкалят пътищата…
— Добре ще е да го сториш — отвърна тя. — Иначе отново ще ти станат рани от измръзване. Рискуваш дори ръцете да ти се схванат непоправимо.
— Каквото и да говорим, Моргана — обърна се той към нея с радушната си усмивка, — аз съм си стар човек, а за старостта цяр няма. Я кажи, ще има ли печено прасе за вечеря?
— Да — отвърна Моргана, — а за десерт ще има и ранни череши. Погрижих се да наберат.
— Ти си забележителна домакиня, мила моя — каза Уриенс и взе ръката и в своята, докато двамата излизаха от стаята. Тя си каза: „Мисли си, че ми прави комплимент с думите си“.
Цялото семейство вече се бе събрало около трапезата за вечеря: Авалох, съпругата на Авалох, Малин, и малките им деца; Увейн, източен и тъмнокос, и свещеникът, който бе негов възпитател; по-нататък на масата седяха други рицари със съпругите си, както и по-високопоставените членове на прислугата. Уриенс и Моргана заеха местата си и Моргана веднага направи знак да започват със сервирането. В същия момент най-малкото дете на Малин започна да хленчи:
— Баба! Баба! Искам баба да ме вземе на колене!
Малин — бледа, светлоруса млада жена, която отново беше бременна — му се скара:
— Тихо, Кон! Седни спокойно като добро момче и не вдигай шум!
Но детето вече бе докретало до коленете на Моргана; тя се засмя и го взе на скута си. „Ама че баба съм!“, мина й през ума. „Та Малин ми е почти връстница!“. Въпреки това, важното бе, че внуците на Уриенс я обичаха. Тя прегърна здраво малкото момченце. Къдравата главичка, притисната към тялото й, вкопчените в нея малки мърляви пръстчета й доставиха неизмерима наслада. Започна да реже парчета от печеното свинско в чинията си и да „рани Кон“. Сетне се зае да му изрязва парче хляб във формата на прасе.
— Ето, сега си готов с вечерята — каза тя накрая, избърса омазнените си от месото пръсти и се зае със собствената си вечеря. Яде съвсем малко месо — все още не го обичаше много; всъщност предпочиташе само да си топи късчета хляб в соса. Приключи бързо с храненето, останалите продължаваха да ядат. После се облегна назад и започна да пее тихичко на Кон, който доволно се бе свил на кълбо в скута й. След време осъзна, че всички са се заслушали в песента й и млъкна.
— Моля те, майко, продължавай — каза Увейн, но тя поклати глава.
— Не. Уморена съм… Чуйте, какъв е този шум в двора? — Моргана се изправи на крака и направи знак на един от прислужниците да й осветява пътя. Той вървеше зад нея, издигнал високо факлата, и когато слязоха в двора, тя видя ясно новопристигналия конник. Прислужникът постави припряно факлата в една от скобите на стената и затича към него, за да му помогне да слезе от коня.
— Господарю Аколон!
Той се упъти право към нея. Аленото му наметало се влачеше след него като река от кръв.
— Лейди Моргана — той отмери дълбок поклон — или може би трябваше да кажа… „майко“?
— Моля те, недей — започна нетърпеливо Моргана. — Заповядай, влез, Аколон. Баща ти и братята ти ще се радват да те видят отново.
— Ти не се ли радваш, лейди?
Тя прехапа устни и внезапно се уплаши, че ще се разплаче. Вместо това каза:
— Ти си кралски син, а аз — кралска дъщеря. На теб ли трябва да обяснявам как се сключват такива бракове? Това не бе мое желание, Аколон, и когато разговарях с теб, нямах представа… — тя замлъкна, а той сведе очи към нея и я загледа продължително. Сетне се наведе над ръката й. Каза толкова тихо, че прислужникът не можа да чуе нищо:
— Горката Моргана. Вярвам ти, лейди. Нека има мир между нас… майко?
— Само ако се откажеш да ме наричаш „майко“ — отвърна тя с някакво бледо подобие на усмивка. — Чак толкова стара не съм. Така може да ми казва Увейн… — междувременно бяха влезли обратно в залата. Кон веднага се затича към тях, викайки:
— Бабо!
Моргана се засмя, но смехът й не прозвуча весело. После се наведе, за да вземе момченцето на ръце. Чувстваше, че Аколон не откъсва очи от нея; тя сведе своите към детето В скута си и заслуша мълчаливо приветствените думи, които Уриенс отправяше към сина си.
Аколон прегърна тържествено брат си и се поклони пред жена му, сетне коленичи пред баща си и му целуна ръка. Когато се обърна към Моргана, тя каза рязко:
— Няма нужда от повече приветствия, Аколон, пък и ръцете ми са целите омазани със соса от свинското. Храних малкия, а той още не може да се храни чисто.