— Защо не — съгласи се Моргана, — сега навсякъде цари мир и можеш да пътуваш несмущаван.
— Би ли дошла с мен, скъпа? Можем да оставим синовете ми да се занимават с всичко тук, а мисля, че ще ти е интересно да видиш старото светилище.
— Наистина искам да го видя — отвърна напълно искрено Моргана. Припомни си постоянния ромон на Свещения извор в Авалон, безкрайната, вечна, изначална песен на чистите му, студени води… — Все пак, не съм убедена, че можем да оставим всичко в ръцете на синовете ти. Авалох е глуповат. Аколон е умен, но е по-млад — съмнявам се, че твоите хора биха му се подчинили. Може би, ако аз остана тук, ще съумея да убедя Авалох да приема съветите на по-младия си брат.
— Отлична идея, скъпа моя — засия Уриенс, — пътят и без това е много дълъг за теб. Като знам, че оставаш тук, ще замина без най-малкото колебание и ще поверя делата на младите. Ще им наредя да се съветват с теб за всяко нещо.
— Кога заминаваш? — Нямаше да е никак зле, каза си Моргана, ако за всички стане ясно, че Уриенс поверява делата на кралството без колебание в нейни ръце.
— Може би утре. Или дори още днес, след като благословят житата. Ще наредиш ли да ми приготвят багажа?
— Сигурен ли си, че можеш да пътуваш толкова надалеч? Това е уморителна езда дори за млад човек…
— Хайде, хайде, скъпа. Все още не съм толкова стар — Уриенс се понамръщи. — Убеден съм, че водите на лечебния извор ще ме излекуват съвсем.
— Сигурна съм, че ще стане така — Моргана се изправи, оставяйки закуската си почти недокосната. — Отивам да повикам личния ти прислужник и ще наредя да започнат с приготовленията по заминаването.
По-късно тя стоя редом с него, докато дългата процесия обикаляше полята. Двамата се бяха изправили на един малък хълм и наблюдаваха танцьорите от близкото село — „… Също като лудуващи козлета…“, мислеше Моргана. Чудеше се дали някой от тях знае, че зелената пръчка, украсена с бели и черни гирлянди, символизира фалос; дали някой си спомня каква е всъщност ролята на хубавото момиче с разпуснати коси, което вървеше спокойно между танцьорите. Момичето бе съвсем младо, нямаше още четиринадесет години. Златисточервеникавата му коса стигаше почти до коленете. Облечено бе в зелена рокля, която изглеждаше много стара. Дали поне някой от събраните тук хора разбираше какво е това, което гледат, дали някой съзнаваше несъвместимостта на този ритуал с процесията, водена от свещеника и две облечени в черно момчета със свещи и кръстове в ръце. Свещеникът тъкмо започваше да чете молитви на доста лош латински. Моргана си даде сметка, че нейните познания по този език са значително по-добри.
„Тези свещеници така ненавиждат акта на оплождането и силата на живота, че е чудно как молитвите им не осъждат полята на безплодие…“
Гласът, който се разнесе зад нея, сякаш бе отговор на собствените й мисли:
— Чудя се, лейди, дали с изключение на нас двамата някой разбира това, което гледа?
Аколон пое ръката й за миг, за да й помогне да прекрачи една голяма буца от разораната пръст, и тя отново видя ясно очертаните сини змии на китките му.
— Крал Уриенс знае, но се опитва да забрави. В моите очи това е по-голямо богохулство от обикновеното незнание.
Очакваше, че тези думи ще го ядосат; до известна степен даже го искаше. Все още чувстваше допира на силната му ръка, който събуди глад в тялото й и накара сърцето й да подскочи… Той беше млад, мъжествен, а тя… тя бе просто застаряващата съпруга на собствения му баща! Ето, всички ги гледаха — самият Уриенс, придворният свещеник, цялото семейство — всички се бяха вторачили в тях двамата! Моргана трябваше да мери думите си, трябваше да се държи с него хладно и безразлично — нали й беше заварен син! Стори й се, че ако Аколон каже някаква любезност или се опита да прояви съчувствие, ще го оскубе, ще издере с нокти лицето му…
Но той каза съвсем тихо:
— Може би за Богинята е достатъчно ние двамата да знаем, Моргана. Богинята няма да ни изостави, дори ако само един-единствен човек й отдаде дължимото.