— Тъй ли? — Кевин повдигна вежди. — Да, сигурно е така. Та тя е единствената майка, която той познава. При това винаги е управлявала кралството на Лот не по-зле от който и да било мъж, и мисля, че управлява все така уверено, макар и с новия съпруг до себе си.
— Не знаех, че се е омъжила повторно — каза Ниниан. — Не мога да виждам така добре какво става из различните кралства, както Вивиан на времето.
— Да, на нея й помагаше Дарбата — каза Кевин, — а когато остаря, използваше виденията на девици, които също я притежаваха. Нима не си наследила ясновидството, Ниниан?
— Отчасти… съвсем малко — отвърна тя колебливо. — Нерядко ми изневерява… — и отново замълча, взирайки се в каменните плочи на пода. След време каза: — Струва ми се… че Авалон се отдалечава все повече от света на хората, господарю Мерлин. Кое време на годината е във външния свят?
— Десет дни минаха след пролетното равноденствие, Повелителко — отвърна Кевин.
Ниниан си пое дълбоко дъх.
— А пък ние го празнувахме едва преди седмица. Така е, както си мислех — двата свята се раздалечават непрекъснато. Засега разликата е не повече от няколко дни от всяка луна, но скоро ще бъдем толкова далеч от влиянието на слънцето и луната, както и земите на феите. Все по-трудно става призоваването на мъглите и излизането от този свят във външния.
— Знам — каза Кевин. — Как мислиш, защо съм дошъл тъкмо в периода между прилив и отлив? — Той се позасмя с кривата си усмивка и допълни: — Би трябвало да се радваш — няма да старееш така бързо като жените, които живеят във външния свят — ще останеш много по-млада.
— Не ме успокояваш кой знае колко — каза Ниниан и потръпна. — Тъй или иначе съдбите на обитателите на външния свят не ме вълнуват особено, освен…
— … съдбата на Гуидиън — довърши Кевин. — Така си и мислех. Но има още някой, чиято съдба би трябвало да те вълнува…
— Артур? Нека си седи в своя дворец — отвърна Ниниан. — Той се отрече от нас и Авалон няма вече никога да му се притече на помощ…
— Нямах предвид Артур — каза Кевин, — пък и той не търси помощ от Авалон, вече не. Но… — той се поколеба. — Научих от Древния народ, че в Уелс се е появил крал, и че той си има кралица.
— Уриенс ли? — Ниниан се изсмя презрително. — Та той е по-стар от хълмовете, които владее, Кевин! Какво би могъл да стори за народа си?
— Нямах предвид и Уриенс — продължи Кевин. — Нима си забравила, че там живее Моргана? Народът на Древните я е приел за своя кралица. Тя ще ги закриля, докато е жива, дори против волята на Уриенс. Нима си забравила и другото — че синът на Уриенс беше обучаван тук, и че носи знака на змиите около китките си?
Ниниан остана неподвижна и известно време не проговори. Най-сетне каза:
— Да, бях забравила. Той не е първороден син, затова мислех, че никога няма да се случи той да управлява…
„Първородният е глупак — каза Кевин, — въпреки че свещениците го считат за достоен наследник на баща си. Всъщност той е такъв от тяхна гледна точка — простоват и набожен, затова няма да се меси в делата на църквата. Но свещениците никак не се доверяват на Аколон — втория син, защото знаят, че той носи знака на змиите. Откак Моргана заживя в Уелс, той си припомни своето призвание, и служи вярно на своята кралица. За Древния народ от хълмовете кралица е единствено тя, независимо от това кой ще седне на престола съгласно римския закон. В техните очи кралят умира всяка пролет сред разгонените елени, но кралицата е вечна. Може би в крайна сметка Моргана ще завърши започнатото от Вивиан.“
Ниниан сякаш чуваше гласа си отстрани и сама се зачуди на горчивината, която звънна в него:
— Кевин, откак Вивиан умря и ме доведоха тук, за да заема нейно място, не е минал нито ден, в който да не ми се напомни, че аз не съм Вивиан, че в сравнение с нея съм нищо. Дори мълчаливата Рейвън не престава да ме следи с огромните си очи аз чета в погледа й: „Ти не си Вивиан, ти няма да можеш да завършиш делото, на което тя посвети живота си“. Знам отлично, че бях избрана просто защото в жилите ми тече кръвта на Талиезин — аз съм последната от неговата кръв, но не произхождам от кралиците на Авалон. Не, не съм Вивиан, не съм и Моргана, но служа вярно на Богинята, въпреки че никога не съм се стремяла към тази длъжност. Тя ми бе натрапена заради произхода ми. Бях вярна на дадените клетви — нима това вече не означи нищо за никого?