Моргана сънуваше…
„Беше по Белтейн и елените препускаха из хълмовете… Жизнените сокове на гората течаха в собствените й жили — тя бе гората, нейният живот и животът на гората бяха едно… А той бе паднал сред елените, голият мъж, който препускаше редом с тях с еленови рога, здраво завързани на челото му, и еленови рога бяха насочени към него, и го удряха, отново и отново, и тъмната му коса лепнеше от кръв… Но ето, той скочи отново на крака и в ръката му, на процеждащата се през клоните слънчева светлина, проблесна нож, и Кралят-елен рухна, и предсмъртният му вопъл изпълни гората с отчаяние.
А после тя бе в мрачната пещера, изписана със същите знаци, с които бе изрисувано и собственото й тяло — беше едно с пещерата, а около нея горяха Белтейнските огньове, искри отхвърчаха високо в тъмното небе. В устата си чувстваше вкус на прясна кръв… И тогава входът на пещерата се затъмни от силует, увенчан с еленови рога… Не, не биваше да бъде по пълнолуние, не биваше да се вижда ясно, че тялото й не е тяло на девица, че гърдите й са меки, а не налети и розови — такива, каквито бяха, когато се роди синът й — сякаш млякото щеше да прокапе от тях всеки миг. Но нали бяха проверили дали е девствена, преди да дойде при Краля-елен? Какво ли щяха да кажат всички, като узнаят, че не идва при него като Дева на Пролетта?
Той коленичи до нея и тя протегна ръце, за да го приеме в тялото си, но видя очите му — тъмни и измъчени… Ръцете му си играеха с тялото й, бяха нежни, но я плашеха, защото й отказваха силата, ритуалът губеше смисъла си. Не, това не беше Артур, Кралят-елен беше Ланселет — той щеше да свали короната от главата на стария крал, съпруга на Пролетната дева. Очите му я гледаха, пронизани от същата мъка, която заливаше и собственото й тяло, и тогава той каза: «Иска ми се да не приличаше толкова на майка ми, Моргана…»“
Моргана се събуди, изтръпнала от ужас. Сърцето й биеше така, сякаш щеше да изхвръкне. Беше в собствената си спалня. До нея спеше Уриенс и тихо похъркваше. Все още в плен на ужасяващата магия на сънищата, тя тръсна глава, за да пропъди страшните видения.
„Не, Белтейн вече мина…“ Тя бе изпълнила ритуала заедно с Аколон, както трябваше да се очаква. Не бе лежала в тъмната пещера, не бе чакала Краля-елен… Защо ли трябваше тъкмо сега Ланселет да идва в съня й, защо не сънува Аколон, след като тя лично го посвети в жречески сан, направи го Повелител на Белтейнските тържества и свой любим? Защо след толкова много години се върна споменът за светотатството на Ланселет, защо мисълта, че той е отхвърлил даровете на Богинята, отново измъчваше най-дълбоката й същност?
Моргана се опита да си наложи да се успокои и да заспи отново, но сънят не идваше, и тя лежа будна, изпълнена с тревожни предчувствия, чак докато първите лъчи на лятното слънце започнаха да се промъкват в стаята й.
11
Гуенхвифар бе намразила тържествата по Петдесетница, когато Артур пращаше вест до своите приятели да дойдат в Камелот и да подновят клетвата за братска вярност помежду си. Тъй като в страната отдавна цареше мир, та най-отдавнашните му приятели се бяха разпилели из отдалечените си владения, с всяка изминала година все по-малко рицари пристигаха за празника — всеки бе обвързан с дом, семейство, земи… Това изпълваше Гуенхвифар със задоволство, защото срещите по Петдесетница все й напомняха миналите времена, когато Артур не бе християнски крал и се сражаваше под знамето на Великия дракон. По Петдесетница той принадлежеше изцяло на приятелите си, а тя нямаше място в техния живот.
Беше се изправила зад него, докато той слагаше печата си върху двете дузини преписи, които писарите бяха направили на тазгодишната покана — за всеки от васалните крале и много от някогашните му бойни другари.
— За какво ти е да пращаш всекиму специална покана тази година? И без това тези, които не са заети с нещо друго, знаят, и ще дойдат, и без да ги каниш.
— Тази година не може без покана — Артур се извърна към нея и й се усмихна. Гуенхвифар изведнъж осъзна, че косата му е почнала да побелява, но тъй като си беше все така светлорус, човек трябваше да се вгледа съвсем отблизо, за да забележи белите коси.
— Трябва да пристигнат колкото може повече от старите ми приятели — имам намерение да устроя такива игри и турнири, които да убедят всички, че легионът на Артур не е забравил бойното изкуство.
— Нима мислиш, че някой се съмнява в това? — попита Гуенхвифар.
— Знам ли? Ето, в Долна Британия се е появил някакъв си Луций — Борс ми прати вест. Както всички васални крале ми се притекоха на помощ, за да не прегазят саксонците и дивите северняци нашите земи, така и аз съм длъжен да им се притека на помощ в случай на нужда. Та този Луций се самопровъзгласил за римски император!