— Добре дошла в моя двор, лельо.
— Чувах, че яздиш само бели коне — поде Моргоуз, — затова ти доведох един, който ми бе пратен от земите на саксонците. Едно момче, което израсна в моя дворец, сега живее там, и ми го изпрати като подарък.
Гуенхвифар забеляза как Артур стисна зъби, и сама се досети кое може да е това момче. Но Артур каза само:
— Наистина кралски подарък, лельо.
Няма да настоявам да въведат коня в залата, както съм чувала, че е обичай сред саксонците — отбеляза развеселено Моргоуз. — Не ми се вярва, че господарката на Камелот би се съгласила да превърнем в обор прекрасната й зала, украсена за гости! Несъмнено прислужниците ти са имали и без туй достатъчно работа, нали, Гуенхвифар? — тя прегърна кралицата. По-младата жена имаше чувството, че я обгръща топла вълна. Отблизо можа да забели, че лицето на Моргоуз е белосано, а блестящите й очи — подчертани с въглен, но това ни най-малко не вредеше на красотата й.
Гуенхвифар отвърна:
— Благодаря ти за съобразителността, лейди Моргоуз — за съжаление нерядко се случва да доведат хубав кон или куче направо тук, за да ги покажат на краля. Знам, че го правят от любезност, но си мисля, че на твоя кон няма да му стане нищо, ако почака отвън… Не ми се вярва гостоприемството на домакините в Камелот да направи впечатление на един кон, пък бил той и най-умният. Ще се чувства по-добре, ако се нахрани в обора. Вярно, Ланселет ни е разказвал за един римлянин, който поел коня си с вино от златни ведра оказвал му почести и го увенчал с лавров венец…
Красивият млад мъж, който стоеше до Моргоуз, се разсмя и каза:
— Помня тази история — Ланселет я разказа на празненството по случай венчавката му със сестра ми. Ставаше дума за император Гай, който сам се обожествил и направил любимия си кон сенатор. А когато умрял, императорът, който го наследил, казал нещо в смисъл, че поне конят не е давал злонамерени съвети и не извършвал убийства. Но ти, господарю Артур, не следвай този пример — нямаме подходящ стол около Кръглата маса, ако решиш да приемеш жребеца в нашето братство!
Артур се разсмя искрено и се здрависа с младия човек, казвайки:
— Няма да постъпя така, Ламорак — и Гуенхвифар трепна, защото разбра кой е младежът редом с Моргоуз — синът на Пелинор. Да, беше чувала някакви слухове, че Моргоуз го направила свой любовник, пред очите на целия си двор. Как бе възможно такова нещо — как се осмеляваше тази жена да дели легло с мъж, който можеше спокойно да й бъде син? Та Ламорак бе едва на двадесет и пет години! Тя се взря в Моргоуз със смесица от ужас и интерес, и малко скрита завист. „Изглежда толкова млада, и е все още прекрасна въпреки грима, върши каквото си поиска и й е все едно, ако ще цял свят да одумва постъпките й!“ После каза с подчертано хладен тон:
— Ще дойдеш ли при мен да си побъбрим, лельо, та да оставим мъжете да си говорят за своите работи?
Моргоуз стисна ръката на Гуенхвифар.
— Благодаря ти, мила. Толкова рядко идвам в твоя двор, та ще ми бъде приятно за разнообразие да поседя сред жените и да клюкарствам за това кой ще се жени, кой си има любовник, и за новите моди, за рокли и панделки! В Лотиан съм толкова заета с управлението на страната, че не ми остава време за такива женски занимания — за мен те са лукс и удоволствие.
Тя потупа Ламорак по ръката и мислейки, че никой не забелязва, докосна с устни слепоочието му.
— Оставям те при приятелите ти, мили.
Когато кралицата на Лотиан седна до Гуенхвифар на пейката, пищният, омайващ аромат, който се излъчваше от всяка гънка и панделка на дрехата й, накара по-младата жена да почувства замайване. Гуенхвифар поде:
— Ако си толкова заета с държавни дела, лельо, защо не намериш съпруга на Агравейн, и не го оставиш да седне на трона на баща си? Защо не му предадеш властта над Лотиан? Сигурно хората там чувстват липсата на крал…
Смехът на Моргоуз бе топъл и заразителен.
— Но тогава би трябвало да живея без мъж, защото в нашата страна крал е съпругът на кралицата, дете мое, а такова нещо никак не ми е по вкуса. А пък Ламорак е прекалено млад за крал. Той си има други задължения и мога да кажа, че ги изпълнява крайно задоволително…
Гуенхвифар слушаше едновременно привлечена и отвратена. Как не разбираше Моргоуз, че жена като нея става за смях с толкова по-млад мъж? Но ето, той не откъсваше очи от Моргоуз, сякаш тя бе най-прекрасната и привлекателна жена на света. Почти не забеляза Изота от Корнуол, която тъкмо се покланяше пред кралския трон редом с възстаричкия си съпруг, херцог Марк. А Изота бе толкова прекрасна, че из залата се понесе лек шепот — беше висока и стройна, а косата й имаше оттенъка на току-що изсечена медна монета. Но когато я бе взел за съпруга, Марк несъмнено бе мислил по-скоро за ирландското злато — като прекрасната златна огърлица, която Изота носеше на шията си и тежката златна катарама на наметалото й; за ирландските перли, като тези, които тя носеше вплетени в косите си — бе мислил повече за съкровищата, които Изота бе донесла като зестра, отколкото за красотата й. Гуенхвифар си каза, че никога не е виждала по-красива жена. В сравнение с нея Моргоуз изглеждаше подпухнала и възрастта й почваше да си личи, но независимо от това Ламорак продължаваше да я изпива с очи.