— Веда, биха ви изгорили на клада през Тъмните векове!
— Казвали са ми вече за това… Ето и кръстопътя. Къде са вашите обувки, Ерг?
— Оставих ги в градината, когато излязох насреща ви. Ще се наложи да се върна.
— Довиждане, Ерг. Моята работа тук е приключена — започва вашата. Къде ще се видим? Или чак преди отлитането на новия кораб?
— Не, не, Веда! Ние с Низа ще отпътуваме за полярния санаториум за три месеца. Елате при нас, доведете и него, Дар Ветер!
— Кой санаториум? «Сърце-камък» на северното крайбрежие на Сибир? Или в Исландия — «Есенни листа»?
— За Северния полярен кръг вече е късно. Ще ни изпратят в Южното полукълбо, където скоро ще настъпи лятото, в «Бяла зора» на Земята на Грахам.
— Добре, Ерг. Ако Дар Ветер веднага не отиде да възстановява спътник 57. Вероятно отначало трябва да се подготвят материалите.
— Бива си го земния ви човек — почти една година в небето!
— Не хитрувайте! Това небе е близко в сравнение с вашите невъобразими пространства, които ни разделиха.
— Съжалявате ли за това, Веда?
— Защо питате, Ерг? Във всекиго от нас има по две половини: едната се стреми към новото, другата пази миналото и е готова да се върне при него. Вие знаете това, но знаете също, че никога връщането не води към целта.
— Обаче съжалението остава… като венец върху свиден гроб. Целунете ме, Веда, скъпа!…
Младата жена послушно изпълни молбата, леко отблъсна астронавта и бърже тръгна към главния път — линията на електробусите. Ерг Ноор я наблюдаваше, докато роботът-водач на приближилата кола спря и червената рокля изчезна зад прозрачната врата.
Веда се взираше през стъклото към неподвижния Ерг Ноор. В мислите й настойчиво звучеше рефренът на стихотворение на поет от Ерата на разединения свят, преведено от Арк Гир, който неотдавна бе композирал и мелодия по него. Дар Ветер й го каза веднъж в отговор на нежен укор:
Това е предизвикателство на древен мъж към страшните сили на природата, отнели неговата възлюбена. На мъж, който не се примирява със загубата и не иска да даде нищо на съдбата!
Електробусът наближаваше едно от разклоненията на Спиралната линия, а Веда Конг все още стоеше до прозореца, хванала се здраво за полираните дръжки, и тананикаше чудесния романс, изпълнена със светла тъга.
«Ангели — така в старо време религиозните европейци са наричали мнимите небесни духове, вестители на божията воля. Думата «ангел» на древногръцки език означава именно «вестител». Забравена преди много векове дума…»
На гарата Веда се откъсна от тия мисли, ала отново се върна към тях във вагона по Спиралната линия.
— Вестители от небето, от Космоса — така може да бъдат наречени и Ерг Ноор, и Мвен Мас, и Дар Ветер. Особено Дар Ветер, когато той се озове в близкото, земното небе, на строежа на спътника… — Веда закачливо се усмихна. — Но тогава духове на бездните сме ние, историците — високо каза тя, като се вслушваше в звученето на своя глас, и весело се разсмя. — Да, така, небесните ангели и духовете на бездните! Само че едва ли това ще се хареса на Дар Ветер…
Ниските кедри с черни игли — студоустойчива форма, създадена за Субантарктика, шумяха тържествено и равномерно под неотслабващия вятър. Студеният и плътен въздух течеше подобно на бърза река, понесъл необикновена чистота и свежест, присъща само на въздуха на открит океан или високи планини. Обаче в планините докосналият вечните снегове вятър става сух и леко парещ, сякаш пенливо вино. Тук допирът с океана бе осезаем като влажен дъх, който обливаше тялото.
Зданието на санаториума «Бяла зора» се спускаше към морето с отстъпите на стъклените си стени, напомнящи със своите закръглени форми гигантските морски кораби от миналото. Денем бледомалиновите шарки по стените, стълбите и вертикалните колони рязко контрастираха с куполовидната маса на тъмните, шоколадоволилави андезитови скали, прорязани от възсиньосиви порцеланови пътечки от разтопен сиенит. Но сега къснопролетната полярна нощ бе сляла всички багри в своята особена белезникава светлина, която сякаш излизаше от небесните и морските глъбини. Слънцето се скри отвъд платото на юг. Оттам като широка арка изплува величествено сияние и започна да се разстила по южната част на небето. Това беше отблясък от могъщите ледове на антарктическия континент, запазени върху високата гърбица на неговата източна половина, изтласкани от волята на човека, който бе оставил само четвърт от предишния колосален ледников щит. Бялата ледена зора, чието име носеше санаториумът, бе превърнала всичко наоколо в призрачен мир от лека светлина без сенки и отражения.
По сребърните отблясъци на порцелановата пътечка към океана бавно вървяха четирима души. Лицата на крачещите отзад мъже изглеждаха като изсечени от сив гранит, а големите очи на двете жени бяха станали бездънно дълбоки и загадъчни.
Низа Крит, притиснала лице до яката на коженото наметало на Веда Конг, развълнувано възразяваше на историчката. Без да скрива лекото си учудване, Веда се вглеждаше в тази външно приличаща на нея девойка.
— Струва ми се, че най-хубавият подарък, който една жена може да направи на любимия, е да го създаде наново и така да продължи съществуването на своя герой. Та това е почти безсмъртие!
— Мъжете разсъждават другояче по отношение на нас — отвърна Веда. — Дар Ветер ми каза, че не би искал да има дъщеря, която твърде много да прилича на любимата — тежко му е да мисли, че ще напусне света и ще я остави на неизвестната съдба без своята любов и нежност… Това са остатъци от някогашната ревност.