— Но и аз не мога да понасям мисълта за разлъка с едно малко, мое родно същество — продължаваше погълнатата от своите размишления Низа. — Да го дам за възпитаване веднага, щом го откърмя!
— Разбирам, обаче не съм съгласна. — Веда се намръщи, девойката май беше засегнала болезнена струна в душата й.
— Една от най-големите задачи на човечеството е побеждаване на слепия майчин инстинкт. Разбиране, че само колективното възпитаване на децата от специално подбрани хора може да създаде човека на нашето общество. Няма я сега почти безумната, както в древността, майчина любов. Всяка майка знае, че целият свят е нежен към нейното дете. Ето че изчезна инстинктивната като у вълчицата любов, възникнала от животински страх за своята рожба.
— Разбирам това — каза Низа, — ала някак си с ума.
— А аз с цялото си същество чувствувам, че най-голямото щастие — да доставяш радост на друго същество — сега е достъпно за всеки човек, във всяка възраст. Това, което в предишните общества е било възможно само за родителите, бабите и дядовците, а най-много за майките… Защо трябва непременно да бъдеш все с малкото — та това е също остатък от ония времена, когато жените са били принудени да водят ограничен живот и не са могли да бъдат заедно със своите възлюбени. А вие ще бъдете винаги заедно, докато се обичате…
— Не зная, но понякога те обхваща такова буйно желание до теб да върви мъничко, приличащо на него същество, че стискаш ръце… И… не, аз нищо не зная!…
— Има Остров на майките — Ява. Там живеят всички желаещи сами да възпитават своите деца.
— О, не! Но аз и не бих могла да стана възпитателка, както постъпват хората, които особено обичат децата. Чувствувам в себе си толкова сили и вече бях веднъж в Космоса…
Веда омекна.
— Вие сте олицетворение на младостта, Низа, и не само физически. Както всички много млади, вие не разбирате, когато се сблъсквате с противоречията на живота, че те са самият живот, че радостта от любовта непременно донася тревоги. грижи и тъга, толкова по-силни, колкото по-силна е любовта. А на вас се струва, че всичко ще се загуби при първия удар на живота…
При последните думи изведнъж я озари една мисъл: не, не единствено в младостта беше причината за тревогите и жадните стремежи на Низа!
Веда изпадна в характерната за мнозина грешка — да смята, че душевните рани заздравяват едновременно с телесните повреди. Съвсем не е така! Още дълго-дълго остава раната на психиката, дълбоко скрита във физически здравото тяло, и може да се разтвори неочаквано, понякога от съвсем незначителна причина. Така е и при Низа — пет години парализа, която, макар и прекарана в пълно безсъзнание, е оставила следи във всички клетки на тялото, ужасът от срещата със страшния кръст, едва не погубил Ерг Ноор.
Отгатнала посоката на мислите на историчката. Низа глухо каза:
— След желязната звезда не ме напуска едно странно чувство. Някъде в душата ми има тревожна пустота. Тя съществува заедно с радостта и силата, като че ги изключва, но и не угасва сама. Обаче аз мога да се боря с нея само с помощта на онова, което трябва да ме увлече изцяло… Сега зная какво представлява Космосът за самотния човек и още повече се прекланям пред паметта на първите герои-астронавти!
— Струва ми се. че разбирам — отговори Веда. — Била съм на затънтените сред океана малки островчета на Полинезия. Там, пред морето, в часовете на самотност те обхваща безкрайна печал, като разтапяща се в еднообразната далечина тъжна песен. Навярно споменът за първобитната самота на съзнанието говори на човека колко слаб и обречен е бил той по-рано в своето кафезче-душа. Само общият труд и общите мисли могат да те спасят от това — идва кораб, като че ли още по-малък от острова, а необятният океан вече не е същият. Шепата другари и корабът са вече отделен свят, който се стреми към достъпните и покорни нему далечини. Така и космическият кораб — звездолетът. В него ние сме с храбри и силни другари! Но самотност пред Космоса… — Веда трепна. — Надали човек е способен да я понесе.
Низа се притисна към Веда още по-плътно:
— Колко правилно го казахте! Точно затова искам всичко едновременно…
— Аз ви обикнах. Сега повече чувствувам вашето решение… То ми се струваше безумно.
Низа мълчаливо стисна ръката на Веда и завря нос в студената й от вятъра буза.
— Но ще издържите ли, Низа? Това е така невероятно трудно!
— За каква трудност говорите, Веда? — обърна се Ерг Ноор, който бе чул нейното последно възклицание. — Надумали ли сте се с Дар Ветер? Той вече половин час ме убеждава да предам на младежта моя опит на астронавт, вместо да се впуснем в полет, от който няма връщане.
— И какво, сполучи ли да ви убеди?
— Не. Моят опит в астронавтиката е още по-нужен, за да откарам «Лебед» до целта, там — Ерг Ноор посочи светлото беззвездно небе, където под Малкия Магеланов облак, Тукан и Водна змия трябваше да гори яркият Ахернар, — да го откарам по път, неизминат още нито от един кораб на Земята или Пръстена!
При последната дума на Ерг Ноор зад гърба му пламна издигащото се слънце, чиито лъчи помитаха всичката тайнственост на бялата зора.
Четиримата приятели наближиха брега. Океанът дишаше на равни студени пориви и търкаляше върху полегатия бряг редици вълни без пяна — тежкото раздвижване на бурната Антарктика. Веда Конг с любопитство гледаше сребристосивата вода, която бързо потъмняваше с дълбочината и под лъчите на ниското слънце добиваше почти лилавия оттенък на леда.
Низа Крит стоеше до нея с шуба от светлосиня кожа и също такава кръгла шапчица, изпод която се подаваха кичури тъмночервеникава коса. По навик девойката леко вдигаше нагоре глава. Дар Ветер неволно й се залюбува и се намръщи.