— Ония, които са укривали тук своята култура, не са били такива — възрази Миико. — Гледайте, тук са събрани единствено технически предмети. Те са се перчели с техниката, без да обръщат внимание на растящото морално и емоционално подивяване. Те с презрение са се отнасяли към миналото и не са виждали бъдещето!
Веда помисли, че Миико е права. Животът на създателите на убежището е щял да бъде по-лек, ако те са умеели да осъразмеряват постигнатото с онова, което още е оставало да се направи за истинското преустройство на света и обществото. Тогава тяхната замърсена, опушена планета с изсечени гори, затрупана с хартии и счупени стъкла, тухли и ръждясали железа, щяла да се яви пред тях като на длан. Те, прадедите, е трябвало да разберат по-добре какво още може да се прави и да престанат да се самозаслепяват.
Към третата зала водеше тесен кладенец, който се спускаше отвесно на тридесет и два метра. Веда заръча на Миико да иде с двама помощници и донесе гама-апарата за проверяване съдържанието на затворени шкафове, а тя почна да оглежда третата пещера. Ниските правоъгълни витрини от лято стъкло само се бяха изпотили от проникналата вътре влага. Долепили лица до стъклата, археолозите разгледаха причудливите изделия от злато и платина с украса — скъпоценни камъни.
Ако се съдеше по изделията, тези странни реликви са събирани в епохата, когато човекът още не се е бил отървал от своя първобитен навик да смята старото за по-ценно от новото. Веда почувствува досада от нелепата самоувереност на хората, които са мислели, че техните понятия за ценност и техните вкусове ще минат неизменени през десетки векове и ще бъдат приети от далечните потомци като канон.
Другият край на пещерата преминаваше във висок прав коридор, полегато слизащ на неизвестна дълбочина. Броячите на проучвателните, плъзгащи се роботи показваха в началото на коридора триста и четири метра от повърхността. Широки пукнатини разсичаха надвисналите сводове на отделни гигантски плочи варовик с тегло навярно хиляди тонове. Веда изпита тревога. Изучаването на много подземия подсказваше на младата жена, че скалната маса до подножието на планинския хребет е в неустойчиво равновесие. Възможно беше тя да е била отместена от земетресение или общо издигане на хребетите през изтеклите векове след създаването на хранилището. Изключено бе за обикновена археологическа експедиция да закрепи тая чудовищна маса. Само важни за икономиката на планетата цели биха оправдали толкова големи усилия.
Същевременно историческите тайни, скрити в такава дълбока пещера, можеха да имат и техническа ценност като забравени, обаче полезни за съвременността изобретения.
Откажеха ли се от по-нататъшно изследване, щяха да проявят мъдра предпазливост. Но защо ученият трябва така внимателно да се отнася към собствената си особа? Когато милиони хора извършват рисковани дела и опити, когато Дар Ветер с другарите си работи на височина петдесет и седем хиляди километра над Земята, а Ерг Ноор се готви за пътуване без завръщане! Тези двама души, толкова уважавани от Веда, не биха отстъпили… Какво пък, не ще отстъпи и тя…
Запасни батерии, електронен снимачен апарат, два кислородни апарата… Ще остави другарите си за изучаване на трета зала и ще тръгне с незнаещата що е страх Миико.
Веда Конг посъветва своите сътрудници да похапнат, за да се подкрепят. Извадиха от приготвяните специално за пътешественици блокчета храна. Те бяха пресовани от бърже усвоявани белтъчини, захари и унищожаващи токсините на умората препарати в смес с витамини, хормони и нервни стимулатори. В тревожното си нетърпение Веда не искаше да яде. Миико се появи чак подир четиридесет минути. Оказа се, че не могла да се стърпи и проверила няколко шкафа, за да изясни тяхното съдържание.
Наследницата на японските водолазки благодари на своята ръководителка с поглед и се приготви много бързо.
Тънки червени кабели се опънаха по центъра на прохода.
Бледолилавата светлина от самосветещите газови корони върху главите на жените не можеше да пробие мрака отпред, където наклонът ставаше все по-стръмен. От тавана глухо и ритмично падаха едри студени капки. Отстрани и отдолу до слуха достигна шум на стичащата се по пукнатините вода. Пронизващо влажният въздух оставаше мъртвешки неподвижен в затвореното тъмно подземие. Само в пещерите има такава тишина — охранява я не друг, а лишената от всякакви чувства, мъртва и инертна материя на земната кора. Горе, в природата, колкото и да е дълбоко мълчанието, винаги се долавя скритият, спотаен живот, движението на водата, въздуха или светлината.
Миико и Веда неволно се поддадоха на хипнозата на дълбоката пещера. Тя ги потули в черната си утроба, сякаш в глъбините на мъртвото минало, което оживяваше единствено във въображението.
Спускаха се бърже, макар че дебел слой лепкава глина лежеше върху пода на прохода. Паднали от стените блокове ги заставяха да се катерят и да пропълзяват в пролуките между тавана и срутването. За половин час двете жени слязоха на сто и деветдесет метра и се добраха до гладка стена, в която се бяха опрели и мирно лежаха двата проучвателни плъзгащи се робота. Достатъчно бе един светлинен отблясък, за да се различи в стената масивна, херметически затворена врата от неръждясваща стомана. Два изпъкнали кръга с някакви знаци, поставени в центъра на вратата, позлатени стрелки и дръжки. Заключалката се отваряше чрез подбиране на условен сигнал. Двете археоложки познаваха типове подобни приспособления, но отнасящи се към малко по-ранна епоха. След кратък разговор Веда и Миико се заеха със заключалката. Тя доста приличаше на ония нагласени с хитра злоба съоръжения, с които хората в миналото мислели да защитят своите съкровища от «чуждите». В Ерата на разединения свят съществувало такова разграничение на хората на «свои» и «чужди». Неведнъж при опитите да бъдат отворени подобни врати са избухвали взривни снаряди, отровни газове, ослепяващи излъчвания и нищо неподозиращите изследователи загивали.