— Нужно ви е да узнаете как бих постъпил? — спокойно зададе той решаващия въпрос.
Мвен Мас кимна и прекара език по пресъхналите си устни.
— Аз не бих предприел такъв опит — отсече Дар Ветер, като пренебрегваше тъжната гримаса върху лицето на африканеца, мярнала се и изчезнала за миг — незабележима за по-малко внимателен събеседник.
— Така си и мислех! — изтръгна се от Мвен Мас.
— Тогава защо придавахте значение на моя съвет?
— Струваше ми се, че ще съумеем да ви убедим.
— Какво пък, опитайте! Да идем при другарите! Те навярно готвят водолазните уреди — да разглеждат коня.
Веда пееше и две непознати жени й пригласяха.
Когато видя плуващите, тя направи призивен знак — като свиваше пръсти към откритите си длани. Песента секна. Дар Ветер позна в една от жените Евда Нал. За пръв път я виждаше без бялата лекарска дреха. Високата й гъвкава фигура се отделяше сред останалите с белотата на още незагорялата си кожа. Изглежда, знаменитата специалистка по психиатрия е била много заета напоследък. Синкавочерната коса на Евда, разделена от прав път, беше вдигната при слепите очи. Изпъкналите скули над леко хлътналите бузи подчертаваха дългия разрез на черните й очи. Лицето неуловимо напомняше древния египетски сфинкс — оня, който от много стари времена стои в пустинята до пирамидалните гробници на царете от първата на земята държава. Сега, двадесет века след като пустинята е изчезнала, върху пясъците шумят плодородни горички, а самият сфинкс е покрит със стъклен калпак, който не затулва вдлъбнатините по неговото разядено от времето лице.
Дар Ветер помнеше, че родословието на Евда Нал е започнало от перуанците или чилийците. Той я поздрави по обичая на древните южноамерикански поклонници на слънцето.
— Работата с историците ви е допринесла полза — каза Евда. — Благодарете на Веда!…
Дар Ветер веднага се обърна към милата си приятелка, но тя го хвана за ръка и го заведе при съвсем непозната жена.
— Това е Чара Нанди! Ние всички тук сме гости на нея и на художника Карт Сан, защото те живеят на този бряг вече месец. Подвижната им студия е в края на залива.
Дар Ветер подаде ръка на младата жена, която го погледна със своите грамадни сини очи. За миг дъхът му замря — в тая жена имаше нещо, отличаващо я от всички други. Тя стоеше между Веда Конг и Евда Нал, чиято красота, доведена до съвършенство от силния интелект и дисциплината на дългата изследователска работа, все пак губеше от блясъка си пред необикновената сила на прекрасното у непознатата.
— Вашето име по нещо прилича на моето — проговори Дар Ветер.
Ъглите на малката й уста трепнаха от сдържана усмивка.
— И вие самата приличате на мен.
Дар Ветер хвърли поглед към черните кичури на нейната гъста, слабо виеща се коса и се усмихна широко на Веда.
— Ветер, вие не умеете да говорите на жените любезности — лукаво произнесе историчката, като наведе глава встрани.
— Нима това е необходимо, откакто изчезна нуждата от измама?
— Необходимо е — намеси се Евда Нал. — И тази необходимост никога не ще отпадне!
— Ще бъда радостен, ако ми обяснят — леко се намръщи Дар Ветер.
— След месец ще чета есенната си реч в Академията на тъгата и радостта, в нея ще има много неща за значението на непосредствените емоции… — Евда кимна на идващия Мвен Мас.
Африканецът, както винаги, вървеше плавно и безшумно. Дар Ветер забеляза, че мургавите бузи на Чара пламнаха от жарка руменина, сякаш слънцето, напоило цялото тяло на жената, внезапно беше изскочило от загорялата кожа. Мвен Мас равнодушно се поклони.
— Ще доведа Рен Боз. Той седи там, на един камък.
— Да идем при него — предложи Веда, — да посрещнем и Миико! Тя изтича за апаратите. Чара Нанди, ще дойдете ли с нас?
Девойката поклати глава.
— Идва моят повелител. Слънцето се спусна ниско и работата скоро ще започне…
— Навярно е тежко да се позира? — запита Веда. — Това е истински подвиг! Аз не бих могла.
— И аз мислех, че не ще мога. Но ако идеята на художника те увлече, тогава сам навлизаш в творчеството. Търсиш въплъщение на образа в собственото си тяло. Хиляди оттенъци има във всяко движение, всяка извивка! Да ги ловиш като отлитащи звукове на музика…
— Чара, вие сте находка на художника!
— Находка! — гръмлив бас прекъсна Веда. — А как я намерих само! Невероятно! — Художникът Карт Сан разтърси високо издигнатия си могъщ юмрук. Светлата му коса се разроши от вятъра, обветреното му лице почервеня.
— Придружете ни, ако имате време — помоли Веда, — и разкажете за вашите идеи.
— Лош разказвач съм аз. Но това все пак е любопитно. Аз се интересувам от реконструкцията на различните расови типове, които са съществували в древността чак до Ерс. След успеха на моята картина «Дъщерята на Гондвана» прииска ми се да пресъздам друг расов тип. Красотата на тялото е най-добрият израз на расата през поколенията на здрав, чист живот. Във всяка раса в древността е имало свое съвършенство, своя мярка за прекрасното, създадени още в условията на дивото съществувание. Такова разбиране имаме ние, художниците, които са считани за изоставащи от върховете на културата… Винаги са ни смятали за такива, навярно още от древнокаменния век. Хм, виж ти, говоря не това, което трябва… Замислих картина «Дъщерята на Тетис» или «На Средиземно море». Порази ме в митовете на древна Гърция, Крит, Двуречието, Америка, Полинезия туй, че боговете излизали от морето. Какво може да бъде по-чудесно от елинския мит за Афродита — богинята на любовта и красотата. Самото име Афродита Анадиомена значи родена от пяната, вдигнала се из морето… Богиня, родила се от пяната, оплодотворена от светлината на звездите над нощното небе. Кой народ е измислил нещо по-поетично!…