Мвен Мас, изцяло устремен към недостъпната далечина, отстояща на деветдесет парсека, разбра едва сега, че в необятното разнообразие от красиви същества на Земята може да се срещнат цветя, също така прелестни, както грижливо лелеяното в него видение от далечната планета. Но стремежът му към неосъществимата мечта не можеше да изчезне толкова бърже. Чара, приела облика на червенокожата дъщеря на Епсилон от Тукан, затвърди това решение на завеждащия външните станции.
Евда Нал и Веда Конг — сами отлични танцьорки, за пръв път виждаха танц на Чара и бяха потресени. Веда, в която говореше антроположката и историчката на древните раси, реши, че в далечното минало жените от Гондвана, в южните страни, са били всякога повече от мъжете, които загивали в схватки с грамадния брой опасни зверове. По-късно, когато в многолюдните страни на Юга се образували Деспотичните държави на древния Изток, мъжете масово гинели в постоянните войни, често предизвикани от религиозен фанатизъм или случайни прищевки на деспотите. Дъщерите на Юга водели труден живот, в който се създавало тяхното съвършенство. На Север, при рядкото население и бедната природа, не съществувал държавният деспотизъм на Тъмните векове. Там се запазвали повече мъже, жените се ценели по-високо и живеели с по-голямо достойнство.
Веда следеше всеки жест на Чара и си мислеше, че в нейните движения има удивителна двойнственост: те едновременно са нежни и хищни. Нежността иде от плавността им и невероятната гъвкавост на тялото, а впечатлението за хищност — от резките преходи, извивания и внезапни спирания, които стават с почти неуловимата бързина на хищен звяр. Тая лисича гъвкавост е получена от тъмнокожите дъщери на Гондвана в хилядолетната тежка борба за съществувание. Но как хармонично се съчетаваше тя в Чара с твърдите и дребни критско-елински черти на лицето! В краткото забавяне на адажиото се вплетоха зачестяващи дисонансни звуци от някакви ударни инструменти. Стремителният ритъм на подемите и спаданията на човешките чувства в танца се изразяваше с редуването на наситени движения и почти пълното им прекратяване, когато танцьорката застиваше неподвижно като изваяние. Събуждане на дремещи чувства, бурно пламване, безсилно клюмване, гибел и ново възраждане, пак бурно и неизпитвано, живот, скован в борещ се с неповратимия пристъп на времето, с ясната и неумолима определеност на дълга и съдбата. Евда Нал почувствува колко близка й е психологическата основа на танца, как бузите й се покриват с руменина и дишането й се ускорява… Мвен Мас не знаеше, че балетната сюита е създадена от композитора специално за Чара Нанди, обаче престана да се бои от ураганното темпо, защото виждаше колко лесно тя се справя с него. Червени вълни светлина обгръщаха нейното тяло, заливаха с алени пръски силните крака, потъваха в тъмните извивки на кадифето и розовееха като зора по бялата коприна. Отметнатите й назад ръце бавно замираха над главата. И изведнъж без всякакъв финал се прекъсна буйното звучене на повишаващите се ноти, секнаха и угаснаха червените пламъци. От високия купол на залата плисна обикновена светлина. Уморената девойка наклони глава и нейната гъста коса закри лицето й. Подир хилядите златни пламвания се чу глух шум. Зрителите оказваха на Чара висшата почест на артиста — благодаряха й изправени, вдигнаха и ръце със сложени една върху друга длани. И Чара, потрепнала преди изпълнението, се смути, отхвърли косата си и избяга, като погледна към горните галерии.
Разпоредителите на празника обявиха почивка. Мвен Мас се устреми да търси Чара, а Веда Конг и Евда Нал излязоха на широката стълба от шмалта — лазурно непрозрачно стъкло, което се спускаше от стадиона към морето. Прохладният вечерен здрач помами двете жени да се изкъпят.
— Не току-тъй веднага забелязах Чара Нанди — подхвана Евда Нал. — Тя е забележителна артистка. Днес видяхме танц на силата на живота! Вероятно именно това е Ерос на древните…
— Сега разбрах Карт Сан, че красотата наистина е нещо по-важно, отколкото ни се струва. Тя е щастие и смисъл на живота, той добре го каза тогава! И вашето определение е точно — съгласи се Веда, като смъкваше обувките и потапяше крака в топлата вода, която се плискаше върху стъпалата.
— Точно, ако психическата сила е породена от здраво, пълно с енергия тяло — поправи я Евда Нал, съблече роклята си и се хвърли в бистрите вълни.
Веда я догони и двете заплуваха към огромния гумен остров, сребреещ на километър и половина от крайбрежната улица на стадиона. Равнинната, на едно равнище с водата повърхност на острова бе обградена от редица навеси от седефена пластмаса. Те имаха форма на раковини и размер, достатъчен, за да могат да укрият от слънцето и вятъра трима-четирима души и изцяло да ги изолират от съседите.
Двете жени легнаха върху мекия, поклащащ се под на «раковината», вдишваха вечно свежия мирис на морето.
— Откакто се видяхме на брега, чувствително сте загорели! — каза Веда, като оглеждаше приятелката си. — На море ли бяхте, или сте вземали хапове за загар?
— Хапове — призна Евда. — На слънце бях само вчера и днес.
— Вие наистина ли не знаете къде е Рен Боз?
— Приблизително зная и това ми е достатъчно, за да се безпокоя!
— Нима искате?… — Веда млъкна, преди да е завършила мисълта си, а Евда подигна лениво клепачи и я погледна право в очите.
— Рен Боз ми се струва някакво безпомощно, още незряло хлапе — нерешително възрази Веда, — а вие сте така цялостна, със силен разум, не отстъпвате на никой мъж. Вътре във вас винаги се чувствува стоманеният стожер на волята.