Стефан Червенков
Мидълхейвън
Слънцето изгряваше бавно, обливайки Мидълхейвън с живителната си светлина. Долината известна с неземната си красота сега се бе превърнала в бойно поле. Войските на кралство Белин, трети поред ден се опитваха да спрат напиращата от изток паплач от зеленокожи. Безбройни вълни от орки, гоблини и огрета се разбиваха във стегнатите, ала все по малобройни редици на човешката армия. Земята бе покрита с труповете на хиляди войни, огласяна от стоновете на ранените и пращенето на магиите, осветена от стотиците огньове на двата бойни лагера. С всяка своя атака ордата на зеленокожите пробиваше все по-навътре в защитната линия на хората. Съдбата на Белин изглеждаше предрешена…
…Крал Нефсин огледа едно след друго лицата на своите съветници и пълководци. Велики стратези, непобедими войни и всемогъщи магове, ала не можещи да спрат зеленокожия хаос. Нито бойната тактика, нито закалените мечове, нито адските огньове можеха да спрат напиращите орки. Хиляди и хиляди от зловещите братовчеди на елфите се хвърляха в битката прегазвайки дори своите ранени и бягащи събратя заедно с последните защитни сили на кралската армия. Гримакс, жестокият предводител на орките се бе докопал до „Чашата на агонията“, страховития артефакт на Древните, който правеше непобедим войн всеки който отпиеше от него, а орксиките Некромани не спираха с опитите си да превръщат всеки паднал войн в безпощадно и безчувствено Зомби. Сарим, главният кралски маг бе намерил лъч светлина, малък шанс за победа, ала цената за нея бе ужасна. Според традициите на Древните всеки който управлява някой от Артефактите беше длъжен да ги защитава в дуели срещу враг от същият ранг — и дори противният орк бе длъжен да спазва тези обичаи. Не това притесняваше Нефсин. Гримакс бе с благородна кръв и единствения който би могъл да го предизвика бе единственият син на Нефсин — младият принц Чад-арн.
— Трябва да го направи кралю, това е послединият шанс за кралството — изтръгна го от унеса Сарим — Това е негов дълг като престолонаследник.
— Дълг ли Сариме? А не е ли дълг на бащата да спаси живота на единствения си син? А не е ли МОЙ дълг като крал аз да се бия с Гримакс? — изрещя краля.
— Да кралю, но нека сме реалисти. Вие сте твърде стар за да се преборите с могъщият орк. Само младият Чад може да го направи.
Кралят въздъхна уморено. Сарим бе прав както винаги. Нефсин, великият навремето рицар, легендарният войн от седморката сега бе само един грохнал старец поркит с белези и отминала слава.
— Сариме това е сигурна смърт за Чад. Не мога…
— Трябва кралю. Ако ли не — това значи край на нашето а може би и на другите човешки кралства — Намеси се в разговора Стааарт, водача на кралските паладини. — Доверете се на Чад-арн, и на името което друидите му дадоха.
Нефсин се замисли. Чад-арн преведено от елфически значеше „Огнено Сърце“. А и нима Чад и в момента не бе в сърцето на битката и не излагаше младия си живот на опасност. Решението бе взето…
— Извикайте Чад и усведомете орка за дуела — каза кралят с треперещ глас. — И ме оставете за малко… сам.
…Битката бе в разгара си. Рицарите на сребърната звезда, елитната кавалерия на Бенин яростно отбраняваше малкия хълм от напиращите пълчища, ала орките стесняваха все повече обръча около безстрашните войни. Чад-арн, престолонаследник на Бенин и предводител на рицарите трескаво се опитваше да организира оредялата си войска.
— Какво е положението, Манторе, ще удържим хълма до сутринта? — Разсеяно попита принца докато за последно пристягаше ремъците на сребърната си броня. Въпреки че беше защитен в своята шатра Чад знаеше че скоро рицарите му ще бъдат пометени. Знаеше и че е длъжен да се включи в битката и да умре като истински крал — да загине в последната битка за защита на кралството си. „Нека светлината бъде с мен“ помисли си той и посегна към щита си от адамантиум.
— Зле е принце мой…Не вярвам че ще издържим и два часа…Трябва да се спасявате… — Мантор оръженосеца на Чад подтичваше след господаря си. — Все още имаме шанс да се измъкнем от тук живи.
— Свободен си да си тръгваш приятелю, но знаеш че аз не мога. Длъжен съм да загина с хората си.
— Но…
— Без но — Каза Чад, вече оседлавайки бойния си жребец. — Идваш ли с мен или не?
Мантор въздъхна дълбоко. Освен негов покровител и принц, Чад бе и неговия единствен приятел.
Оръженосеца се метна на собствения си жребец и последва принца в битката…която бе обречена пътека към болезнена смърт.
…Гримакс се мръщеше очудено гледайки към своя пленник. Неговите рейнджъри бяха хванали човека съвсем наблизо до неговата палатка. Цяло чудо беше че самотният войн се бе отправил към неговият лагер, и то невъоръжен. Какво ли целяха човеците?