— Значи смяташе да ме убиеш с голи ръце, така ли човешка отрепко? — Изгърмя гласът на огромният орк. Въпреки че поначало орките бяха високи и силни създания, Гримакс бе огромен и по тяхните критерии. Предводителя на орките бе седнал на големият си трон и държеше в единият си огромен юмрук масивен златен бокал пълен с вино, а в другия гигантски меч.
— Не съм тук за те убивам зелена свиньо, въпреки че бих искал — процеди през зъби човека и потръпна от болка при последвалия удар. Бе възрастен, сух мъж, облечен в раздърпаните останки на паладинска униформа. Покритото му с кръв лице показваше че троловете, рейнджъри добре са си „поиграли“ с него преди да го предадат на водача си. Въпреки болкката и размазаната кръв обаче, лицето му изразяваше гордост, сила и твърдост, които се получават само в следствие на дълъг военен живот изпълнен с битки и лишения: — Тук съм за да ти отправя предизвикателство за двубой.
Гримакс се засмя — Разбира се, отдавна чакаше този момент. Независимо дали стареца или сополивият му син щеше да излезе срещу него, изходът на двубоят щеше да е един и същ — кралство Белин щеше да се разпадне на пух и прах под краката на безбройните му войски. А след това и целият свят…
— И със кой от двамата глупаци ще трябва да се бия?
Паладинът вдигна глава и погледна с омраза зеленокожото чудовище.
— Моят принц — Чад-арн, ще се бие с теб — паладинът направи пауза, за да се изплюе с кървава храчка в краката на орка: — И ще отреже грозната ти глава.
— Може би си прав човеко, а може би не си? За жалост никога няма да разбереш…Убийте го!!! — Изкрещя орка: — Убийте го като куче, какъвто е той, а и цялата му раса…
Застаналият на пост трол раздели главата от тялото на боеца е един, единствен удар на ятагана си. Гримакс остана за малко загледан в бликащите фонтанчета гореща кръв, обливащи пода на палатката му.
— Красиво — промърмори орка: — Красиво, но прекалено бързо… кучето трябваше да страда…
…Чад блокира брадвата на орка със щита си и замахна с меча. Оркът изпищя грозно и посегна да хване чуканчето, което допреди секунда бе дясната му ръка. Принцът замахна повторно и съкрати мъките на осакатеното чудовище. Чад-арн отдавна бе изгубил коня си, повален от оркска стрела и сега заедно е с десетина от своите войни бе обграден от плътна стена врагове. При всеки замах на меча му, закалената стомана се врязваше в плътта на някой противник, а с ударите с непробиваемия му щит строшаваше нечий череп. Но, въпреки че бе затънал в труповете на повалените от него противници, Чад знаеше че скоро ще дойде краят му. При всеки замах с меча му бе все по-трудно да направлява движението на острието, а вражеските удари вече на два пъти се промъкваха под закъснелия му блок и му оставяха кървящите си послания — „Скоро ще паднеш на земята момко, скоро нечия сабя ще се вреже в младото ти тяло, и тогава — край“ — сякаш шепнеха те. Пред очите му един от рицарите бе разсечен на две от топора на огромен, едноок Огре, а друг бе надупчен от поне 10 стрели. Но останалите войни се бяха скупчили около принца си, и създаваха непреодолима стена от плът и стомана.
— За светлината и Белин!!!!! — изкрещя Мантор, докато издърпваше меча си от стомаха на мъртъв орк — За принца!!!
Вне запно враговете започнаха да се отдръпват, разширявайки кръга около заклещените войни. Скоро в насабралата се тълпа се появи тънка пролука. Чад и оцелелите му войни гледаха с подозрение към пътечката по която, явно, идваше някой. Бавно и достолепно оркския вожд се приближаваше към рицарите. Висок почти два човешки ръста и облечен в лъскава броня Гримакс представляваше величествена, но страшна гледка. На кръста му се полюшваше огромен извит меч, а в лявата си ръка държеше голям щит облицован с човешки кости. Червените му очи проблясваха злобно през визьора на сребърния шлем моделиран в формата на биволска глава. Околните войски гледаха своя лидер с смесица от боязливо възхищение и трудно прикрит ужас. Носеха се слухове че Гримакс има неприятен нрав дори и според доста солидарните оркски разбирания, и дори че огромният орк се е побъркал. Но никой не смееше да го каже на глас, защото щеше да се присъедини към наметалото от скалпове на вожда в което се виждаха както човешки и елфски коси, така и бради на джуджета, а и сплъстена оркска козина. Когато стигна на около десет крачки от скупчилите се хора, един от рицарите изрева боен вик и скочи срещъ него, прег погледите на неподготвените за реакция чудовища. С едно могъщо движение Гримакс извади меча си от канията, замахна към нападащият войн и прибра меча си отново. Човекът спря в средата на крачката си, погледна очудено и се срути на земята, разполовен на две от оркския ятаган. Гримакс натопи пръста си в кръвта на умрелия, и го облиза с явна наслада.