— Ти ли си Чад-арн, престолонаследника на това мизерно парче земя, наречено Белин? — Прогърмя гласът му.
— Да зеленокожи, аз съм — отговори Чад. Той не знаеше какво му предстой и бе очуден от появата на великият главатар — Какво искаш от мен?
— Да те опека на бавен огън мръвко. За жалост трябва да почакам малко. Аз и ти сме призовани на съда на древните. Ще се бием утре призори и когато те убия ще имам право да правя каквото си искам с кралството ти.
— А защо не свършим още сега с това?
— Иска ми се…но магьосниците на баща ти са призовали силите на Трите, за да е честен двубоят ни. Ако аз те нападна, преди да е дошло времето ще умра…както и ти…Почини си човеко …яж и пий до насита …защото ще ти е за последно. — След тези думи оркът се обърна и тръгна към лагера си, а войските му го последваха, като отделни войници се забавяха само за да изтрелят по някоя стрела, след което продължаваха напред.
…Доскоро обречените войни на принца също поеха към своя лагер. Бавно събиращите се останки от армията на Белин бяха печална гледка. Окървавени, окъсани и изморени бойците се отправяха към хълма на Двата грифона, където щяха да се групират и отново да се хвърлят в битка. Без прекъсване. Без почивка. Без надежда. Без страх.
Крал Нефсин гледаше със свито сърце групичките от куцукащи войници прииждащи от различни посоки. Това ли бе гордата му армия? Това ли бяха хората които се биеха и умираха в защита на неговото кралство, на неговият жалък живот? В сърцето на стареца са разгаряше див гняв. Защо не бе млад? Защо не можеше да се качи отново на кон и да поведе войските си в решителната битка?
Защо…
— Кралю? — Изведе го от размисъла му познат глас. Принцът бе успял да се преоблече и изкъпе, и вместо в изкорубената си, окървавена броня бе облечен в злотъкана туника. — Татко, добре ли сте?
Лицето на старият крал потрепна при вида на принца. Нима и него трябва да загубя, о Древни ? — помисли си той. Чад бе красив както винаги. Русата му коса лъщеше като злато, а измореното му, благородно лице бе озарено от ослепителна усмивка. И той ли трябва да умре, о светлина? — помисли си стареца.
— Да синко, кажи? — Нефсин се опита да контролира чувствата си. Последното нещо което искаше бе Чад да го види уплащен — Какво те тревожи?
— Нищо тате. Смятам да прекарам ноща в параклиса под хълма.
— Какво ще правиш там?
— Ще се моля на трите. Ще изчистя душата си от злото за да бъда готов за битката.
— Но ти трябва да си починеш!!!
— Аз съм млад татко, ще се справя с умората, ала духът ми трябва да е чист.
Нефсин много добре знаеше какво има предвит Чад. Ако паднеше в битка без да е освободил духа си, принцът нямаше да може да отиде в страната ня вечното лято, а щеше да броди до края на времето като не-мъртъв.
— Сине… — Старецът не намери думи за да продължи: — Сине… всички ние зависим от теб…
— Знам татко. Ще победя. Сега трябва да тръгвам Двамата мъже се прегърнаха. Баща и син стиснаха телата си в последен миг на обич.
— Ще победя… ще победя… ЩЕ ПОБЕДЯ!!!!! — шепнеше принца.
Когато Чад-арн напусна покоите на баща си, старият крал дълго гледа след него. И когато се увери че е останал напълно сам, за пръв път от много години, той заплака.
…Луната грееше над старият мраморен параклис, оцветявайки го с фантастични сенки. Сградата бе останала от далечните времена, когато расата на древните на Древните беше властвала над тези земи. Изваяните мраморни форми на статуите красяващи параклиса бяха с невероятната красота която само елфическа ръка можеше да извае, но пресъздаваха странни, неземни създания, епични битки и забравени древни владетели. Дългото мраморно стълбище водещо към тъмният вход на сградата бе видяло много възходи и падения на много герой през отминалите векове, бе обагряно от пролята кръв, а в сводестия таван на сградата бе оттеквал радостен детски смях, но сградата винаги бе тук за да даде надежда на безнадеждния, подслон на уморения, покой на ядосания.
Сега седнал сам в тъмнината на ноща Чад бе и отчаян, и уморен и ядосан и търсеше своето спасение в вярата си, в силата на светлината. Час след час принцът стоеше потънал в самота и тишина, нарушавани само от звуците на някое случайно животно от близката гора. Медитираше така както го бяха учили друидите когато бе дете. В покоя на умът му изплуваха образи от детството му… спомни си как веднъж Мантор падна от една ябълка, как старата кула край замъка на баща му се срути през една дъждовна нощ и вдигна на крак стражата. Но защо ли си спомняше само сцени и моменти свързани с падане? Нима утре щеше да загуби живота си?