— Така и не се научи да контролираш силата си, Чад. — чу до себе си отдавна забравен глас. Принцът вдигна глава и още преди да фокусирал напълно тъмната фигура пред себе си, извади меча от канията.
— Не се научи и че умът е по силен от оръжието — каза фигурата и кимна леко към принца. В същият момент незнайна сила изтръгна меча от ръката на Чад. Внезапно оживялото оръжие направи няколко кръга във въздуха преди да се насочи към гърлото на собственика си.
— Пльок, намушках те — изхили се фигурата докато сваляше качулката от главата си и откриваше приветливото, дългоухо лице на възрастен елф. Елфите и всички от рода им остаряваха много бавно след определена възраст и затова той можеше да е както на 60 години, така и на 600.
— Елдеран!!! — Извика радостно принца при вида на старият си учител. Чад не бе виждал елфа от както бе навършил 16 годишна възраст.
— По тихо, ще събудиш цялата гора. Цял живот ли трябва да те уча — Елфът заклата показалец в престорена закана: — Благородната ти кръв няма да те спаси ако тук нахлуе отряд орки. А аз нямам право да се меся, колкото и да ми е тъжно.
Елдеран, както и всички членове на друидското му братство се бяха клели в не-намеса в делата на околните. Тяхната, както и на всички друиди мисия бе да пазят природата и да съблюдават спазването на законите на Трите — и само когато някой ги нарушеше грубо, имаха право да го накажат. Понякога, но рядко някой се примамваше от власта и богатсвото който силата му можеше да донесе, ала въпросните нещастници скоро откриваха че Трите не прощават на тези които ги предават. Стражите на баланса, както още наричаха друидите, наистина мразеха измяната…
— Но защо си тук след толкова години Елдеран?
— Изпратиха ме да наблюдавам утрешният ти двубой с зеленокожата свиня. Очаквам от теб да го направиш на мръвки момче.
—Но… моята сила ми показа че ще загубя Елдеран… видях своето падение…
— НЕ СИ ВИДЯЛ ПРАВИЛНО!!! — Извика елфът. — Видях какво ВИДЯ ти… няма ли да се научиш да не разбираш послянията… И не се научи че ако си мислиш как ще загубиш една битка, ти наистина ще я загубиш…
— Значи имам шанс?
— В името на Тъмнината момче, винаги има шанс… Сега трябва да тръгвам. Помни, трябва да разчиташ на ума си, не на меча…
— Като става дума за мечове — измънка Чад загледан в все още левитиращото острие — Може ли да ми върнеш моя?
Елфът изпръхтя ядно и стоманеното оръжие падна върху мраморният под а принцът се наведе да го вземе. Когато Чад се надигна старият друид бе изчезнал, сякаш се бе разтопил в сумрака на настъпващото утро. Но въпреки неспирният си порой от хапливи забележки елфът бе донесъл на Чад това което му бе най-нужно: — надежда…
…Утрото настъпи бавно и мързеливо разстилайки златните си лъчи над Мидълхейвън. Ала никой не му се радваше. Очите на бойците и от двете ярмии бяха приковани към малката полянка където скоро единият от двамата безстрашни бойци щеше да се прости с живта си…
…Чад бавно пристъпваше към малкото оградено поле на което щеше да се проведе двубоят. Подвижните свръзки на бронята му тихичко проскърцваха при всяко движение. В сините му очи пробляскващи под забралото на шлема се четеше решителност. Бе готов да умре или победи в защита на кралтвото си. Той направи последните няколко крачки след което вдигна меча си за поздрав. Оркът изрева нещо нечленоразделно в отговор и размаха ядно двуръкият си меч — ала използваше само едната си ръка за целта. Беше изнервен и малките му червени очи светеха злобно. Защо се бавеха още? Оркът изгаряше от нетърпение за момента в който двете остриета щяха да се срещнат.
Елдеран, елфът, се рееше небрежно във въздуха над главите на двамата бойци. Замечтаното му поглед показваше че обменя мисли с останалите членове на братството си. Скоро двубоят щеше да започне.
…Още един чифт очи наблюдаваше двубоят. Скрит в мрака на своите подземия ТОЙ наблюдаваше двубоят през очите на един орел реещ се над бойното поле. Когато магическата връзка се прекъснеше бедната птица щеше да умре, ала това не го интересуваше — бе пожертвал толкова много живото за да изпълни целите си, че им бе загубил броя отдавна.
Ръката му, обрамчена в шиповете на бойна ръкавица бавно милваше искрящ червен камък. „Скоро“ — милеше той — „Скоро пълната победа ще бъде моя“… "Само дано глупавият орк не се провали. "
Гримакс… грозното създание се бе усмелило да го погледне в очите и да поиска помоща му… и ТОЙ му я даде защото чувстваше че така е редно. Ала когато всичко свършеше щеше да отмъсти на орка за наглоста… Когато всичко свършеше Ръката с шиповете отново стисна червеният камък, който започна да блести по-силно, сякаш в отговор.