Спомних си за истрела, който чух през деня. Когато ти са мокри краката не мислиш много-много. Домъкнах се до паркинга и тръгнах към вкъщи. Зад колата се виждаше пенлива следа и това ме накара да се почувствам като капитан на речен кораб, мечтаещ да стане водач на камили в пустинята.
Беше така тъмно, сякаш настъпваше вечерта. Влязах във влажния гараж, но в него още не бе проникнала вода.
Докато изтичам по пътеката до дома си, сумрака се смени с мрак. Няколко дни не бях виждал слънце и си помислих, колко ще ми липсва в празничните дни. Над главата ми бе надвиснал черният купол на небето и независимо от тъмнината аз отчетливо видях, колко чисти са високите тухлени стени, които ме обграждаха.
Стараех се да се движа в лявата страна, с надежда да намеря някакво прикритие от дъжда. Когато минах по крайбрежната улица, забелязах, че нивото на водата е достигнало най-високите отметки на кея. Нобъл приличаше на голяма подпухнала кървавица, чиято обвивка всеки миг може да се пръсне. Една светкавица освети цялата улица и аз, да не нагазя ширналата се локва, забавих крачките си.
Докато мечтаех за сухи чорапи и сухо мартини, завих в напречната уличка и замрях като вцепенен.
Това беше орг.
Тялото, покрито с костени пластинки, се повдигна под ъгъл четиридесет и пет градуса спрямо тротоара. Главата с очи-светофари, които сигнализираха „стоп“, бе увиснала на метър от земята, а животното тичаше с малките си дребни крачка към мен и паста му, носеща заплаха за близка смърт, бе насочена в корема ми.
Тук ще направя едно отклонение и ще разкажа за детството си. Като прочетете долопосочените обстоятелства, ще разберете, защо си го спомних в този момент.
Родил съм се на Земята, там съм израсъл и съм се изучил. Докато следвах, през лятната ваканция работих в животновъдна ферма. И досега помня миризмата и шума от яслите, помня и как карах кравите да вървят по пътя за пасището. Помня също миризмата и шума на университета: формалдехид в лабораторията на химическия факултет; гласовете на първокурсниците, които бъркаха френските глаголи; носещия се навсякъде аромат на кафе и цигари в Студенския съюз; звъна на църковните камбани и миризмата на току що окосената трева (още виждам ясно ахналия поглъщащото трева чудовище Енди, един грамаден негър с нахлупена над очите бейсболна шапка и така налапана в устата цигара, че почти щеше да запали лявата му буза) и както винаги — дзън, дзън, дзън! — ударите на рапира в рапира. Не обичах да ходя на физическо, но то се смяташе за задължително. Единственият начин да се откача бе да се занимавам с нещо по-специално. Избрах фехтовката: тенисът, борбата, баскетболът, босът, хандбалът изискват прекалено много усилия, а да стана член на голф-клуба не ми позволяваха средствата. Така и не подозирах, какви последствия ще има този избор. Напрежението се оказа не по-малко, отколкото при другите видове. Но ми харесваше. ъв втори курс станах кандидат за отбора на…
Когато се оказах на тази планета, където всички насят оръжие, аз си поръчах да ми направят тояжка. Тя приличаше на рапира и на пика, но с една единствена разлика: набоде ли се живо същество с нея, то никога повече няма да се мръдне от място. Гаранцията — осемстотинте волта в точката на допиране (ако е натиснато копбето).
… ръката ми с тояжката се вдигна и аз натиснах копчето.
Оргът вече беше до мен.
С допиране на тояжката подпалих корема му и от разтворената с остри като на бръснач зъби уста се разнесе нещо средно между въздъхване и писък. И след малко оргът не мърдаше повече (така ги наричаме за по-кратко: „организъм“, когато не си спомняме името им).
Отпуснах копчето и заобиколих звяра. Оказа се от речна порода. Помня, как се оглеждах, когато си тръгнах и до къщи вървях с включена тояжка, докато не хлопнах зад себе си вратата и не запалих светлината.
Едва тогава си позволих да затреперя, а малко по-късно си смених чорапите и си направих един коктейл.
Нека вашият път никога не бъде препречен от орг.
В събота дъждът се усили.
В западната част на града навсякъде е преградено с чували. Сега често водопадите са премесени с пясък, макар и не винаги. Бентовете засега успяват да сдържат напора.
Досега потопа донесе смърт на шест души. Било от пожари от мълниите, било от потъване или простудяване. Скоро причиняваните щети започнаха бързо да растат. Хората бяха уморени, зли, жалки и мокри. Всички, включително и аз.
„Събота си е събота“, но въпреки това отидох на работа. В кабинета бяхме заедно с Елеонора: на масата се намираше подробна карта на местността, а на стените шест екрана, чиито „очи“ дежуряха непрекъснато над „критичните места“ и ни показваха извършваните работи. Телефоните непрекъснато звъняха, а пепелниците чакаха някой да ги почисти, докато кафеничето с подсвиркване следеше нашата дейност.