— И той се обръща — казвам аз.
Андрю тъжно кима.
— Да, той се обръща миг по — рано и вижда Евридика на слабата светлина, идваща от изхода на пещерата. Те протягат ръце един към друг и малко преди пръстите им да се докоснат, тя изчезва в мрака на Подземния свят и той никога повече не я вижда.
Аз потискам вълнението си и само се взирам с копнеж в лицето на Андрю. Той не гледа към мен, а като че ли е вглъбен в някаква мисъл и гледа покрай мен.
След това се опомня.
— Хората непрекъснато си правят дълбокомислени татуировки — казва той и отново ме поглежда. — Тази е моята.
Аз отново се заглеждам в нея, а после в очите му и си спомням нещо, което баща му каза онази нощ в Уайоминг.
— Андрю, какво имаше предвид баща ти, когато каза онова в болницата?
Погледът му става по — мек и той за миг поглежда настрани. После взема ръката ми в своята и гали с палец пръстите ми.
— Ти си го чула? — пита той и нежно се усмихва.
— Ами да.
Андрю целува пръстите ми и после пуска ръката ми.
— Той имаше навика да ми се подиграва за това — казва Андрю. — Когато си направих татуировката, казах на Ейдън какво означава и защо не е довършена, а той го казал на баща ни. — Андрю вдига нагоре очи. — Оттогава не ме остави на мира. През последните две години баща ми не престана да ми се подиграва за това, но той си беше такъв, беше груб човек, който не плачеше и не вярва в емоциите. Обаче веднъж, когато Ейдън и Ашър ги нямаше, ми каза, че макар значението на тази татуировка да било доста „сълзливо", той го разбира: „Синко, надявам се един ден да намериш своята Евридика... стига тя да не те превърне в женчо, надявам се да я намериш."
Опитвам се да прогоня леката усмивка на устните ми, но той я вижда и също се усмихва.
— Но защо е недовършена? — питам аз и отново я поглеждам, като махам ръката му от нея. — И какъв точно е скритият и замисъл?
Андрю въздъхва макар през цялото време да знае, че ще стигна до тези въпроси. Предполагам се е надявал, че просто ще ги отмина.
Никакъв шанс.
Изведнъж се надига от леглото и кара и мен да седна заедно с него. Повдига с пръста края на фланелката ми без ръкави и започва да я сваля от тялото ми. Без да задавам въпроси, вдигам нагоре ръце, за да я махне, и оставам да седя гола до кръста пред него. Само малка част от мен съзнава какво правя и инстинктивно навеждам едното си рамо напред, като че ли да прикрие голотата ми със сянката му.
Андрю ме кара да легна обратно по гръб на леглото и ме придърпва толкова близо до себе си, че голите ми гърди се притиснати от телата ни. Обгръщам го с ръце по същия начин, по които той ме обгръща със своите, притиска ме още по — силно към себе си, а голите ни крака се преплитат. Ребрата ни се докосват, тялото ми така добре прилепва към неговото като парчета от пъзел с гладки ръбове.
И изведнъж аз започвам да разбирам.
— Моята Евридика е само половината от татуировката — казва той и погледът му се плъзва надолу, където тя е прилепнала към тялото ми. — Мислех си, че един ден, ако някога се оженя, моето момиче ще получи другата половина и те ще се съединят.
Сърцето ми е в гърлото. Опитвам се да го глътна надолу, но то продължава да стои там, подуто и топло.
— Знам, че това е шантаво — казва той и аз усещам как ръцете му около мен започват да се отпускат.
Аз го стискам малко по — силно и го задържам плътно до себе си.
— Не е шантаво — казвам тихо, но уверено. — А и никак не е сълзливо, Андрю, красиво е. Ти си красив...
На лицето му забелязвам някакво негово си усещане, което не мога да определя.
После той става и аз с нежелание го пускам.
Взема тъмнокафявите си шорти от пода до леглото и ги намъква върху боксерките.
Все още съм малко стресната от бързината, с която стана и недоумявам за причината, затова ми е нужно малко време, преди отново да си облека фланелката.
— Ами, да, мисля, че може би баща ми е бил напълно прав — казва той и застава пред прозореца, загледан в града под нас. — Той е преживял нещо и е използвал тези глупости за истинските мъже, които не плачат, за да го прикрива.
— Да прикрива какво?
Аз заставам зад него, но този път не го докосвам. Той е недосегаем и започвам да имам усещането, че не ме иска тук. Не, че не го интересувам и не го привличам вече, нещо друго е.
Той отговаря, без да се обръща:
— Ами, че нищо не трае завинаги — колебае се, като продължава да гледа през прозореца с ръце, скръстени на гърдите. — По — добре е да прогонваш емоцията, вместо да й се отдадеш и да я оставиш тя да те измъчва. И тъй като нищо не трае завинаги, накрая всичко, което някога е било добро, винаги ужасно боли.