Думите му направо ме прерязват.
Всяка част от мен беше променена през времето, което прекарах с Андрю, всички стени, които свалих заради него, се издигнаха отново около мен. Защото той е прав и аз много добре знам това.
Точно тази логика през цялото време ме спираше да скоча направо в неговия свят. И само за секунди истината в думите му още веднъж ме подчини.
Реших да я изоставя засега. Има един въпрос, далеч по — важен от мен в момента, и аз съм сигурна, че не трябва да се отнасям по — различно към него.
— Ти ще. трябва да отидеш на погребението на баща ти, така че.
Андрю рязко се извръща и погледът му е изпълнен с решимост.
— Не, няма да отида на погребението.
Намъква чиста фланелка върху мускулестите си гърди.
— Но Андрю. трябва да отидеш — настоявам аз и се намръщвам. — Никога няма да си простиш, ако не отидеш на погребението на баща си.
Виждам челюстта му да се движи, като че ли скърца със зъби. Извръща очи от мен, сяда в края на леглото, навежда се и намъква на босите си крака черните маратонки, без да си дава труд да ги развързва.
Изправя се.
Мога само да стоя тук, невярваща на очите си по средата на стаята. Имам чувството, че би трябвало да знам какво да кажа, което да го накара да промени решението си за погребението, но сърцето ми подсказва, че това ще бъде спор, в който няма да изляза победител.
— Има нещо, което трябва да направя — казва той и ключовете от колата в джоба на шортите си. — Ще се върна след малко, става ли?
Преди да мога да отговоря, той пристъпва към мен, хваща ме с две ръце за лицето, навежда се и докосва челото ми със своето. Аз само го гледам в очите и виждам в тях толкова много болка, борба и нерешителност, наред с куп други неща, които дори не знам как да нарека.
— С теб всичко ще е наред, нали? — пита тихо той, а лицето му е само на сантиметри от моето.
Отдръпвам се назад, поглеждам го и кимам.
— Всичко с мен ще е наред — казвам аз.
Това е всичко, което си налагам да кажа. Толкова съм нерешителна и объркана, колкото и той. Обаче се чувствам и наранена. Чувствам, че между нас се случва нещо, но то ни разделя още повече, отколкото да ни събира, както впрочем цялото ни пътуване. И от това нещо се страхувам.
Разбирам логиката. Моите стени отново са издигнати. Но това ме плаши много повече от всичко друго.
Той ме оставя да стоя тук и да го наблюдавам как излиза от стаята.
Това е първият път, откакто се върна обратно за мен на онази автогара, когато ме оставя. През цялото време бяхме непрекъснато заедно, бяхме направо неразделни, а сега... След като той излезе през вратата, се чувствам така, сякаш никога няма да го видя отново.
Двадесет и осем
— От рано започваш, а? — казва барманът и плъзга по плота чашата с питието към ръката ми.
— Щом като си отворил и вече сервираш, значи не е толкова рано.
Вече е три следобед. Оставих Камрин сама рано тази сутрин, доста преди осем. Малко е странно, че през цялото време на пътуването ни на никого не му мина през ума, нито пожела да каже нещо за размяна на телефонните номера. Предполагам, че това нямаше голямо значение, тъй като с нея бяхме винаги заедно. Сигурен съм, че вече отдавна се пита дали изобщо имам намерение да се върна и може би й се иска да е имала номера ми, за да разбере дали съм добре. стъклото на мобифона ми е счупено, но той продължава да работи. Въпреки че започва да ми се иска да не работеше, защото Ашър и майка ми вече се опитаха десетина пъти да се свържат с мен. Смятам да се върна в хотела, но само за да взема китарата на Ейдън от стаята и да оставя на леглото си билет за самолет на Камрин. Стаята е предплатена за още два дена, така че тя няма да има проблем с това. Ще й оставя и пари за такси, за да отиде до летището. Ще се погрижа пътят й до дома да бъде изцяло платен, но сега без автобус.
Всичко свършва днес.
Изобщо не трябваше да позволявам да се стигне толкова далеч, но бях заблуден и заслепен от чувствата си съм нея, които си бях забранил, и колкото и мъчително да беше това за мен. Обаче мисля, че тя ще се оправи; не сме спали заедно и никой от нас не каза онези проклети две думи, които определено щяха да направят нещата по — сложни, така че, да. мисля, че с нея всичко ще бъде наред.
В края на краищата тя така и не ми се отдаде. Оставих й възможност сама да избере. — Ако ми позволиш да те чукам ще трябва да ми позволиш да те притежавам. — Ако това не е очевидна покана, не знам какво друго може да е. Не е много романтично, но е това.