Плащам питието си и излизам от бара. Просто имах нужда от нещо, за да сваля напрежението. Въпреки че, за да има ефект такова сваляне на напрежението, би трябвало да изпия цялата шибана бутилка. Пъхам ръце в джобовете и вървя по цялата Бърбън Стрийт, по Канал Стрийт, а после и по някакви други улици, на които дори не си спомням имената, докато минавам покрай надписите. Крача устремено също като импулсивното ни пътуване с Камрин, без посока и без цел. Просто вървя.
Мисля, че не се опитвам да убивам времето, за да настъпи нощта и да мога да се промъкна вътре и безшумно да се измъкна, докато тя спи. Убивам времето с надеждата да променя решението си. Не искам да я напускам, но знам, че трябва.
Стигам парка „Уолдънбърг" край реката, седя на брега на Мисисипи и наблюдавам корабите и ферибота, които пътува от Алигърс и обратно. Нощта настъпва. Дълго време единствената ми компания е една статуя на Малкълм Уолдънбърг* до приближаването на две момичета, които, ако се съди по тениските с надпис „Аз обичам НОЛА", явно са туристки.
[* Малкълм Уолдънбърг — филантроп и ръководител на еврейската общност в Ню Орлиънс — Б.пр.]
Русата ми се усмихва престорено срамежливо, докато тази с кестенявата коса никак не си поплюва.
— Ходи ли ви се някъде тази вечер? — пита тя, рязко накланя глава на една страна и ме поглежда. — Аз съм Лия, а това е Ейми.
Русата, „Ейми", ми се усмихва по такъв начин, че според мен единственото нещо, което трябва да направя, е да я попитам дали ще се чука с мен и тя ще го направи.
Аз кимам и се опитвам да бъда любезен, но не им казвам името си.
— И така? Ходи ли ви се някъде, или не? — пита отново кестенявата и сяда до мен на бетонния парапет.
Вече съм забравил имената им.
— Всъщност не — казвам аз и млъквам.
Русата сяда от другата ми страна, прибира коленете си към гърдите така, че шортите й се събират нагоре и откриват голите й бедра.
Камрин изглежда по — добре в такива шорти.
Аз само клатя глава и отново гледам към Мисисипи.
— Трябва да дойдеш с нас — казва момичето с кестенявата коса. — Тази нощ се очертава голям купон в D.B.A.* Изглеждаш ужасно отегчен.
[* D.B.A. — известен бар с музика на живо в Ню Орлиънс — Б.пр.]
Аз я поглеждам. Доста е хубава, също като русата, но колкото повече говори, толкова повече ме отблъсква. Мога да мисля само за Камрин. Това момиче нарани душата ми. Никога вече няма да бъда същият.
Оглеждам краката на кестенявото момиче и виждам как устните й се движат, когато казва:
— Наистина ще се радваме, ако дойдеш с нас, ще е забавно.
Бих могъл... ако си заминавам и възнамерявам никога повече да не видя Камрин отново. Може би трябва да тръгна с тези двете, да наема стая някъде другаде и да изчукам и двете. Така, както се развиват нещата, съм напълно сигурен, че те ще се работят помежду си пред мен. Правил съм го няколко пъти, то никога не омръзва.
— Не знам — казвам. — Чаках някого.
Нямам представа какво казвам и защо го казвам.
Момичето с кестенявата коса се навежда и слага ръка на бедрото ми.
— Ние ще сме ти по — добра компания — прошепва подканящо и в гласа й се усещат съвсем ясно нотки, които показват, че е момиче, което много пъти е имало преживявания за една нощ.
Отмествам ръката и от мен, ставам, пъхам ръце в джобовете и си тръгвам. По всяко друго време бих го направил, но не и днес.
Да — а изглежда, че душата ми е много наранена и няма оправяне. Трябва да се махна от този град.
Когато се отдалечавам от двете момичета, без да кажа и дума, чувам ги да разговарят оживено зад мен. Не ми пука какво казват и колко отхвърлени се чувстват. След час ще се друсат на чепа на някой друг, а аз ще забравя, че изобщо са разговаряли с мен.
Минава полунощ. Вече съм се отбил в едно кафене с интернет и съм купил онлайн самолетния билет на Камрин до Северна Каролина. След това спирам пред един автомат и тегля достатъчно пари, за да плати таксито до летището и едно до дома от летището в Северна Каролина.
На минаване покрай рецепцията във фоайето на хотела моля служителя за един плик, парче хартия и нещо за писане, а после сядам на едно канапе във фоайето и пиша на Камрин бележка:
„Камрин,
Съжалявам, че си тръгнах по този начин, но знам, че не бих могъл да ти кажа довиждане лице в лице. Надявам се да ме помниш, но ако ще ти е по — лесно да ме забравиш, ще преживея и това.