Никога не се сдържай, Камрин Бенет, прави това, което искаш от живота, казвай каквото чувстваш и никога не се страхувай да бъдеш себе си. Викай „майната му" на това, какво мислят другите. Ти живееш заради себе си, а не заради тях.
Кодът отдолу ще ти трябва да го дадеш на летището, за да се качиш на самолета за дома. Ще ти трябва само личната карта. Самолетът тръгва утре сутринта. Парите в брой са за таксито.
Благодаря ти за двете най — хубави седмици в живота ми и за това, че беше с мен, когато имах най — голяма нужда от теб.
Андрю Париш
KYYBPR"
Прочетох бележката пет пъти, преди да остана доволен от нея, накрая я сгънах и я поставих заедно с парите в плика.
Отправям се към асансьора. Едно последно препятствие отпада, без Камрин да знае за това. Надявам се още да spi. Моля те, господи, остави я да спи. Мога да го направя, ако не се налага да я виждам, но ако тя ме види... Не. Трябва да съм способен да го направя при всички случаи.
И ще го направя.
Излизам от асансьора на нашия стаж и се отправям по една дълга, ярко осветена отсечка от коридора, като минавам покрай няколко стаи. Когато виждам пред мен нашите стаи, стомахът ме присвива. Минавам покрай вратата й, притеснен, че шумът от обувките ми по пода може да е достатъчен, за да й подскаже, че съм тук отвън. На дръжката на вратата й виси надпис „НЕ МЕ БЕЗПОКОЙТЕ" и, без да знам защо, при вида му стомахът ми съвсем ме присвива. Може би единственият път, когато изобщо съм окачват една от тези табели на хотелска врата, беше когато съм бил вътре, за да чукам. Мисълта Камрин да е вътре и да се чука с някой друг мъж.
Стискам зъби и минавам покрай вратата. Колко безумно трогателно беше това? Тя дори не е моя, а аз бях обхванат от луда ревност.
Колкото по — скоро се махна от Ню Орлиънс, толкова по — добре.
Пъхам картата във вратата и се вмъквам в стаята. Изглежда по същия начин, в който я оставих: дрехите разхвърляни близо до саковете, китарата на
Ейдън, подпряна на стената под аплика.
Движа се из стаята и събирам всичко. Имам и един момент, в който мислено си казвам „ами, да", когато разбирам, че вероятно щях да забравя зарядните устройства на стената, ако не ги бях погледнал под правилен ъгъл, когато минавах покрай тях. Изваждам ги от контактите и също ги пъхам заедно с дрехите в сака. Накрая притичвам в банята да си взема четката за зъби от умивалника.
Когато излизам обратно Камрин стои на входа.
Двадесет и девет
— Андрю? Добре ли си? — поглеждам го и скръствам ръце, когато вратата на стаята тихо щраква и се затваря зад мен.
Толкова се тревожех за него... тревожех се, защото се страхувах, че ме е изоставил, без да се сбогува, но повече се тревожех заради душевното му състояние, когато излезе. Защото баща му току — що беше умрял.
Затаявам дъх, когато той минава покрай мен и се отправя към саковете си в края на леглото.
Защо не ме поглежда?
Гледам отново саковете и веднага схващам какво прави. Отпускам надолу ръце и се приближавам към него.
— Моля те, говори с мен — казвам тихо. — Андрю, ти ми изкара ума. — той пъха четката си за зъби в сака и продължава да стои с гръб към мен. — Ако искаш да отидеш на погребението, това е добре. Мога да се върна у дома. Може би ще можем да поговорим.
Андрю рязко се извръща.
— Не е заради погребението или за баща ми, Камрин — казва той и думите му вече ме нараняват, без да разбирам какво точно означават.
— Тогава какво е?
Отново ми обръща гръб, като се преструва, че търси нещо в саковете си, макар да знам, че просто е смутен. От задния му джоб се подава плик. Отвън виждам, че е написано „РИН", предполагам, че първата половина от името ми е скрита от плата на джоба му.
Протягам ръка и го вземам.
Андрю отново се обръща и лицето му помръква.
— Камрин. — казва с тъжна въздишка той и бързо поглежда в пода.
— Какво е това? — питам аз и гледам името си.
Вече съм повдигнала с пръст капака на плика.
Андрю не отговаря; просто стои там и ме чака да прочета съдържанието на бележката, защото знае, че така и така ще го сторя.
Иска да го направя.
Виждам парите, оставям ги в плика, без да ги докосна, и го слагам настрана до леглото. Това, което ме интересува, е бележката в ръцете ми, която вече къса сърцето ми, а още дори не съм я прочела. Поглеждам няколко пъти ту него, ту бележката, преди накрая да я разгъна.