Ръцете ми треперят.
Защо ми треперят ръцете?
И докато чета, в гърлото ми засяда гореща буца. Очите ми парят от гняв, обида и сълзи.
— Момиче, знаеш, че това пътуване трябваше да свърни по някое време.
— Не ме наричай момиче — озъбвам се аз и стискам силно бележката между пръстите си. — Щом като си тръгваш, вече нямаш това право.
— Така е.
Поглеждам го гневно, лицето ми е изпълнено с болка, въпроси и смут. Защо съм толкова ядосана, толкова обидена? Андрю е прав: това трябваше да свърши по някое време, но защо позволявам да ме засегне толкова?
От очите ми започват да се стичат сълзи. Не мога да ги задържа, но да съм проклета, ако си позволя да ревна като бебе. Само го гледам, лицето ми е изопнато, изпълнено с болка и гняв. Ръцете ми са притиснати в бедрата, а горната половина на бележката на Андрю е смачкана в юмрука ми.
— Ако си беше тръгнал по този начин заради баща си, защото си имал нужда от време, през което да си сам, и номерът в дъното на тази бележка беше твоят, а не потвърждение за билет, тогава бих могла да те разбера — вдигам смачканата бележка пред себе си и после отново спускам ръката си отстрани. — Но да си тръгнеш заради мен, като се преструваш, че между нас нищо не се е случило... Андрю, от това боли, ужасно боли.
Виждам как брадичката му потрепва.
— Кой по дяволите е казал, че се преструвам, че нищо не се е случило? — изрича рязко думите той, явно засегнат от моите, пуска дръжката на сака и се приближава към мен. — Никога няма да мога да забравя всичко това, Камрин! Ето защо не можех да застана с лице пред теб! — той разсича въздуха между нас с ръце.
Аз отстъпвам крачка назад, за да се отдалеча от него. Не мога да се овладея. Сърцето прекалено много ме боли. И ме е яд, че не мога да си наложа да спра да плача. Поглеждам надолу към бележката в ръката си, после отново него и накрая го заобикалям, отивам при леглото и я пускам долу до плика с парите.
— Добре. Продължавай, върви си. Но аз ще си платя пътя до дома.
Изтривам очите си и се отправям към вратата.
— Още те е страх — провиква се той зад мен.
Рязко се обръщам.
— Ти нищо не си разбрал! — казвам аз, отварям рязко вратата, пускам резервната му карта на пода и се връщам в стаята си.
Не спирам да вървя напред — назад из стаята. Искам да ударя стена или да разкъсам нещо, но накрая само се разревавам като бебе.
Андрю се втурва в стаята, като при влизането блъсва вратата в стената. Сграбчва ме за ръцете и впива пръсти в мускулите ми.
— Защо все още те е страх?! — очите му са изпълнени със сълзи: гневни,
болезнени сълзи. Разтърсва ме. — КАЖИ КАКВО ЧУВСТВАШ!
Оглушителният му глас сковава тялото ми за момент, но аз отблъсквам ръцете му. Толкова съм объркана. Знам какво искам да кажа. Не искам той да си върви, но.
— Камрин! — лицето му е пълно с гняв и отчаяние. — Кажи какво чувстваш! Не ме интересува колко опасно, глупаво, болезнено или развеселяващо е. КАЖИ МИ КАК СЕ ЧУВСТВАШ! — гласът му направо ме прорязва. Той не спира — Бъди честна с мен. Бъди честна със себе си! — ръцете му се протягат към мен, — КАМ.
— Аз те желая, дяволите да го вземат! — крещя насреща му. — Мисълта да си тръгнеш и да не те видя никога повече ме разкъсва отвътре! — гърлото ми пари като от огън. — Мамка му, не мога да дишам без теб!
— КАЖИ ГО! Кучка такава — вика той, — просто го кажи!
— Искам да ме притежаваш!
Вече почти не мога да се държа на крака. Цялото ми тяло се разтърсва от хлипане. Очите ме смъдят, а сърцето ме боли както никога досега.
Андрю ме сграбчва и извива с едната си ръка китките ми зад гърба ми. Притиска ме рязко към гърдите си.
— Кажи го пак, Камрин — настоява той, горещият му дъх облива врата ми и изпраща тръпки по крайниците ми. Усещам зъбите му да се отъркват в плътта под ухо ми. — Мами му, кажи го пак, бебчо — ръката му стиска болезнено китките ми.
— — Аз ти принадлежа Андрю Париш. искам да ме притежаваш... —
Той заравя пръстите на другата си ръка в косата ми, изпъва назад врата ми и излага гърлото ми пред себе си. Хапе брадичката ми, а после и врата ми. Усещам члена му през дрехите опрян в мен отзад.
— — Моля те... — — шепна аз — — не ме пускай... —
Гърбът ми още е притиснат от мускулестото му тяло продължава да стиска китките ми с ръката си, когато плъзга пръсти под шортите и пликчетата ми и ги разкъсва. Избутва ме към леглото, където заставам на колене върху дюшека, а после повдига ръцете ми над главата и измъква фланелката ми.
Не поглеждам назад, когато усещам, че изригва обувките си и сваля дрехите си. Ще се помръдна, когато той ми позволи.