— Не го вади — шепна аз, когато двамата свършваме заедно.
И той не го вади. От гърдите му се изтръгва дълбок, разтърсващ стон и аз усещам топлината му да се разлива вътре в мен. Продължавам дълго да притискам краката си около кръста му, докато най — накрая не мога да издържа повече и бавно ги отпускам. Той не престава да се движи вътре в мен, докато накрая тялото му започва да се отпуска.
Лежи до мен; лицето му е върху сърцето ми, кракът ми е върху кръста му. Лежим така известно време, вкопчени един в друг, докато дишането и телата ни се успокоят. Обаче двадесет минути по — късно отново започваме. А преди да свърши нощта, заспиваме непробудно, прегърнати един в друг. Направи го с мен по много повече начини, отколкото изобщо съм го правила някога.
На следващата сутрин, когато слънцето прониква през завесите, той ми показва, че невинаги е груб и агресивен, като ме събужда с нежни целувки. Целува всяко от ребрата ми, масажира гърба и краката ми, след което нежно прави любов с мен.
Бих могла да умра в прегръдките му на момента, в това легло, заедно с него, и изобщо да не разбера, че съм умряла.
Андрю ме притиска до себе си и ме целува по брадичката.
— Сега никъде не можеш да ходиш — шепна аз.
— Някога не съм го искал.
Аз се обръщам с лице към него и вплитам голите си крака в неговите. Той докосва с челото си моето.
— Обаче щеше да го направиш — казвам тихо.
Андрю кима.
— Е, да, щях защото... — не довършва изречението.
— Защо? — питам аз. — Защото се страхувах прекалено много от очевидното ли?
Знам, че това ще трябва да е причината. Така мисля. Надявам се.
Андрю е свел надолу очи и не ме поглежда. Вдигам ръка и прекарвам върха на пръста си по веждата му и после по осевата на носа. Навеждам се съвсем малко напред и леко го целувам по устните.
— Андрю? Това ли е причината? — сърцето ми подсказва, че не е.
Поглежда ме, усмихва се и ме придърпва по — близо до себе си, притиска ме и силно ме целува.
— Сигурна ли си, че искаш това? — пита той, като че ли не вярва, че изобщо бих могла да го желая по този начин, което на мен ми се струва направо абсурдно.
Мъча се да разбера какво точно има предвид и казвам:
— Защо да не го искам? — питам. — Андрю, аз наистина имах предвид това, което казах: че не мога да дишам без теб. Снощи, след като те нямаше цял ден, седнах на ръба на леглото, буквално останала без дъх. Реших, че вече си заминал и започнах да си мисля как стана така, че нямам дори номера на телефона ти и че никога няма да мога да те намеря...
Той докосва с пръст устните ми, за да ме успокои.
— Сега съм тук и никъде няма да ходя.
Нежно му се усмихвам и полагам глава на гърдите му. Брадичката му е опряна в главата ми. Чувам биенето на сърцето му и спокойното му дишане над мен. Лежим така с часове и почти не говорим. Осъзнавам, че това е точно мястото, където искам да бъда, откакто разговарях с него в автобуса в онзи ден.
Наруших всички правила. Всяко. Едно. Правило.
Тридесет
Сърцето винаги надделява над ума. Макар да е само по себе си безразсъдно, самоубийствено и мазохистично, то винаги се налага. Умът може да знае кое е най — добро, но на мен вече изобщо не ми пука какво ми казва той. Точно сега просто искам да изживея момента.
— Ставай, бебчо — казвам аз и потупвам Камрин по задника.
Тя отново заспа в ръцете ми, след като се бяхме събудили заедно по — рано тази сутрин. Предполагам, че по едно време и аз съм заспал, но от миналата нощ мисля само за нея и ако наистина съм заспал, така и не съм забелязал.
Тя простенва в знак на протест и се обръща, за да ме погледне. Тялото й е увито в белия чаршаф, русата й коса е в пълен безпорядък, но въпреки това е ужасно секси.
— О, хайде, бебчо — казва тя и сърцето ми силно подскача няколко пъти, когато чувам да ме нарича така, — нека да спим през целия ден.
Аз навличам фланелката си, вмъквам се в шортите, сядам на леглото до нея и слагам ръка върху другата страна на тялото й.
Навеждам се и притискам устни върху челото й.
— Искам да правя всичко с теб — казвам и се усмихвам толкова широко, че си давам сметка колко глупаво изглеждам, но ме ми пука. — Можем да отидем навсякъде, да правим каквото ни хрумне.
Никога преди не съм бил толкова щастлив. Не знаех, че съществува такова щастие.
Камрин толкова мило ми се усмихва, сините й очи все още блестят с невинността на току — що събудила се. Тя като че ли ме изучава, опитва се да разбере що за човек съм, но това й харесва.