— О, мамка му! Водата! — казва тя, забелязала, прелее.
Бързо спирам водата.
Оставям телефона и списъка с покупките на плота и я вземам на ръце.
— Андрю, не съм окуцяла — казва тя, но и не спори с мен.
— Ще се върна след малко — казвам и тръгвам да излизам.
— Обещаваш ли този път?
Това ме кара да спра на място. Обръщам се да я погледна и виждам, че сега тя не се шегува. Става ми неприятно, че дори ме е попитала, не защото това ме обижда, а защото преди всичко не мога да си обясня защо ме пита. Поглеждам я много сериозно.
— Да, обещавам, момиче. Ти си вече залепена за мен, знаеш го, нали!
Тя се усмихва мило, макар и малко дяволито.
— По дяволите, в какви неща се набутвам.
Намигвам й и излизам.
Сексът винаги променя всичко. Все едно живееш в някакъв сапунен мехур, в който всичко е безопасно, като на майтап често пъти предвидимо. Едно привличане към подходящия човек може да трае завинаги, когато това интимно тайнство остане ненакърнено, но в мига, в който преспиш с някого, от безопасно, като на майтап и предвидимо, то може да стане точно обратното. Ще умре ли привличането сега? Ще продължаваме ли да се желаем също толкова много, както преди да сме правили секс? Дали всеки от нас не си мисли тайно, че направихме огромна грешка и би трябвало да оставим нещата такива, каквито бяха? Не. Да. И не. Знам това, защото го чувствам. Не е от прекалена доверчивост или от илюзорните блянове на една млада, неопитна жена, която е неуверена в себе си. Това е един очевиден факт: Андрю и аз е трябвало да се срещнем в онзи автобус в Канзас.
Съвпадение е просто конформистки термин за съдба.
Кисна известно време във ваната, но решавам да изляза, преди да започна да ставам морава. Чувствам болезнено щипене отдолу, но мога напълно безпроблемно да вървя. Мисля си, че е много мило от негова страна да изпитва нужда да се грижи за мен.
Намъквам се в сините памучни шорти, които купих по пътя и обличам черно горнище. Оправям леглото и разтребвам малко стаята, преди да се захвана с мобифона, за да проверя съобщенията си: пак същите хаотични изречения от Натали.
Все още нищо от майка ми. Винаги оставям мобифона си да вибрира. Не мога да понасям да ми звъни. Няма значение дали съм избрала мелодия, която ми харесва: звъненето на телефона ми действа като драскане с нокти по черна училищна дъска. Отправям се към прозореца и разтварям широко завесите, за да нахлуе ярката слънчева светлина в стаята, и се навеждам през перваза, загледана долу в Ню Орлиънс. Никога няма да забравя това място.
Мисля за Андрю, за момент и за баща му, но бързо прогонвам тези мисли от главата си. Ще му дам още няколко дена, преди да се опитам да говоря отново с него за това. Ще скърби известно време, но не искам несъзнателно да ме използва като бариера. По някое време трябва да се изправи пред това. Оставям мобифона си на перваза на прозореца и преглеждам записите си с музика. Минало е доста време, откакто не съм слушала нищо от тях, за моя изненада не са ми липсвали много. Класическият рок на Андрю не само започна да ми допада, той ме накара да го заобичам.
„Бартън Холоу" на Сивил Уорс*. Спирам на тази... моя любима през последните два месеца — и пускам високоговорителя, като оставям музиката да изпълва стаята с този кънтри стил, който съм гузна, че харесвам. Не съм момиче, което си пада много по кънтри музика, но тази банда е изключение. Пея заедно с Джон и Джой, като отпускам гласа си, защото съм сред уединението на стаята си и пея колкото ми глас държи. Дори танцувам по малко, застанала пред прозореца. И когато започва солото на Джой, както винаги пея заедно с нея, като се старая да докарам гласа си така, че да звучи кадифено като нейния. Може никога да не звуча като нея, но въпреки това се чувствам добре като пея с нея.
[* The Civil Wars („Гражданските войни") — американски музикален дует с изпълнители Джой Уилямс и Джон Пол Уайт, през 2011 издава албума „Barton Hollow" — Б.пр.]
Мигновено стисвам устни и танцуващото ми тяло замръзва на място, когато забелязвам Андрю подпрян на стената до вратата да ме наблюдава. Хили се, разбира се.
Направо се разтапям под червенината, покрила лицето ми.
Той влиза в стаята, след като вижда, че е разкрит, и оставя две пластмасови торби на поставката за телевизора.
— За човек, който охка от болка — подкача ме той и трапчинките му стават по — дълбоки, — добре местиш тези бедра.
Все още съм зачервена. Опитвам се, колкото мога, да не мисля за малкото си представление и се отправям към торбите.