— Пусни ми ръката, Деймън, моля те.
Вместо да ме пусне, чувствам, че стяга още повече пръстите си и се опитвам да се измъкна. Извърта ме към себе си и преди да мога да реагирам, впива устните си в моите, а свободната му ръка обхваща врата ми и не ми позволява да мърдам главата си. Опитва се да напъха езика си в устата ми, но аз успявам да отдръпна назад главата си достатъчно, за да блъсна челото си в неговото. Това го замайва... мен също... и той инстинктивно ме пуска.
— Кам! Почакай!
Вика след мен, докато бягам и отварям металната врата. Чувам припрените му бягащи стъпки след себе си по шумните метални стъпала зад мен, обаче го загубвам, когато успявам да стигна до клетката на асансьора. Затръшвам вратата и натискам ГЛАВНИЯ бутон. Същият великан, който ни пусна в клуба, стои пред вратата, когато се втурвам покрай него, като отчасти го изблъсквам от пътя си, за да изляза навън.
— По— кротко, бебчо! — вика след мен той, докато тичам по тротоара и се отдалечавам от склада.
Вървя до бензиностанцията на Шел и викам такси.
Четири
На следващата сутрин ме събужда мобилният телефон. Чувам го да звъни някъде откъм нощното шкафче до главата ми. НАТАЛИ — чета печатните букви върху екрана и усмихнатото й лице с широко отворени очи и подредени зъби се взира в мен. Лицето на Натали окончателно ме разбужда, надигам се сковано в леглото и продължавам да държа мобифона в ръка, като го оставям да звъни още няколко секунди, преди най — накрая да събера кураж да натисна бутона за отговор.
— Къде отиде? — крещи тя в ухото ми. — Боже господи, Кам, ти просто изчезна, щях да се побъркам, Деймън също го нямаше известно време, после се появи, по едно време видях Блейк с окървавено лице и тогава наистина започнах да разбирам за какво говореше ти, когато каза, че Деймън се е вкиснал... — най — после тя си пое дъх. — Продължих да го питам какво съм направила и да не би да е заради миналата седмица в ресторанта, но той просто не ми отговори и каза, че е време да си вървим и аз.
— Натали — прекъсвам я аз. Завива ми се свят от изстрелваните едно след друго изречения. — Успокой се за малко, става ли?
Отхвърлям одеялото от себе си и ставам от леглото с все още долепен до ухото мобифон. Знам, че трябва да й го кажа, да й разкажа какво направи Деймън. Длъжна съм. По — късно тя не само че никога няма да ми прости, когато научи, но и аз никога няма да си простя. Ако ще слагаме край на приятелството ни, искам тя да ми го каже. Но не по телефона. Разговорът задължително трябва да е очи в очи.
— Можеш ли да дойдеш да пием по кафе след един час?
Мълчание.
— Ами, да, разбира се. Сигурна ли си, че си добре? Толкова се притесних. Помислих си, че са те отвлекли или нещо подобно.
— Натали, да, аз. — — определено не съм добре — всъщност добре съм. Както и да е. — Просто ела да се видим след час и те моля да си сама.
— Деймън си седи вкъщи, не излиза — казва тя и по гласа й усещам, че се хили. — Момиче, снощи той прави такива работи с мен, на каквито не съм подозирала, че е способен.
Думите й ме карат да потреперя. Те са като крещящи срещу мен същества от другия край на линията, но аз трябва да се преструвам, че са само думи.
— Казвам ти, и през ум не ми минаваше за секс, докато не разбрах, че си добре. Не отговаряше на мобифона си и затова се обадих на майка ти някъде около три часа и тя каза, че спиш в леглото си. Въпреки това бях много разтревожена, защото ти просто изчезна и.
— След един час — прекъсвам я аз, преди да се впусне по друга тангента. Приключваме разговора и първото нещо, което правя, е да проверя пропуснатите повиквания в мобилния си телефон. Бяха шест от Натали, но другите девет бяха от Деймън. Обаче в гласовата поща бяха останали само тези от Натали. Предполагам, че Деймън не е искал да остави след себе си уличаващи доказателства. Не че ми бяха нужни. С Натали бяхме най — добри приятелки, откакто тази кучка открадна страхотната ми кадифена кукла Барби, когато беше останала да преспи у дома.
Въртя се неспокойно на мястото си, когато тя се появява и изпива почти половината от кафето ми с мляко. После се тръшва в празния стол. Ще ми се да не е толкова усмихната, това прави задачата ми още по— трудна.
— Изглеждаш ужасно, Кам.
— Знам.
Тя премигва изумена.
— Какво става? След отегчения ти поглед не чух саркастичното ти „благодаря"?
— Моля те, престани да се усмихваш, Нат. Умолявам те, поне веднъж приеми на сериозно странното ми, лишено от усмивки държание и ме погледни със сериозно лице. — Разбира се, тя не го прави.
— Виж какво, ще карам направо, става ли?