— Не, няма да те принуждавам да правиш каквото и да било, но... —
страхотно, как хубаво се прави на сърдит. Обаче по — лошото е, че това действа! — ... ама аз наистина много искам да го направиш — хваща ме за лактите и ме придръпва по — близо до себе си.
Озъбвам му се и скърцам със зъби зад стиснати устни.
Едно. Две. Три.
Поемам дълбоко въздух.
— Добре.
Лицето му светва.
— Но само веднъж! — вдигам пръст. — И да му мислиш, ако някой ми се присмее.
Той ме сграбчва за бузите и ме целува по нацупените устни.
Тридесет и едно
Минути по — късно се връща през вратата със саковете си и акустичната китара на брат си.
Видимо е въодушевен от това.
Аз съм напълно ужасена и вече се укорявам, че съм се съгласила. Обаче трябва да призная, че в мен има и мъничка искрица вълнение. Не съм чак толкова уплашена да застана пред хора — нямах проблем с това, когато в единадесети клас трябваше да произнеса реч за застрашената дива природа, или в последната година в гимназията да изиграя на сцената ролята на сестра Рачид в „Полет над кукувиче гнездо"*. Но пеенето е различно. Актьорските ми умения не са съвсем лоши. Обаче пеенето ми, особено в дует с някого като Андрю, който пее като бог на блус рока, подмокрящ женски пликчета, е съвсем друга история.
[* „Полет над кукувиче гнездо" — американски роман на Кен Киси, в който се разглежда темата за бунта на индивида срещу обществените норми и ограничения. — Б.пр.]
— Мислех, че изобщо не искаш да слушаш музиката, която аз харесвам.
Андрю оставя саковете на пода и отива при леглото с китарата в ръка.
— Каквато и да беше тази песен, ти така хубаво танцуваше и пееше, че няма да съм толкова придирчив.
— The Civil Wars. са мои любимци за месеца — казвам аз и излизам от банята с мокра коса, която подсушавам с кърпа. (Реших да я измия отново, след като Андрю се върна с покупките.) — Песента се казва „Бартън Холоу".
— Много съвременен фолк — казва той и подръпва няколко пъти струните на китарата. — Харесва ми — после ме поглежда и добавя: — Къде ти е мобифонът ?
Отивам до прозореца, вземам го от перваза, връщам записа в началото и му го подавам. Той го оставя до себе си на леглото и го пуска. Аз продължавам да си суша косата, а той заучава мелодията по слух, пуска записа, връща го и пак го пуска, като от време на време прекарва пръсти по струнни на китарата, за да провери как звучат, докато намери точното им съответствие на музиката. Буквално за минути, след няколко не звучащи добре акорда, започва вече с лекота да свири първия рефрен.
До вечерта е научил добре цялата песен, с изключение на един къс рефрен, който продължава да бърка с друг. Тъй като иска да научи песента колкото е възможно по — бързо, той я търси в интернет и след като я намира, нещата определено тръгват по — бързо.
С текста е по — лесно.
— Мисля, че почти съм я научил — казва той и сяда на перваза на прозореца на фона на тъмното, облачно и дъждовно небе. Започна да вали някъде към осем часа и оттогава не е престанало.
От време на време се включвам и пея заедно с него, но съм прекалено нервна. Наистина не знам как ще се справя с нещо толкова щуро, като това, ако съм нервна, дори когато в стаята е само той. Колкото и да не се боя да изляза пред хора, мисля, че в края на краищата имам доста голям страх от излизане на сцена.
— Хайде, момиче — казва той и ми кима, — това, че знаеш текста, не означава, че не трябва да репетираш с мен.
— Ти обеща да не правиш насреща ми глупави физиономии, да се хилиш или да...
— Няма дори да дишам — казва той през смях. — Заклевам се! Хайде. Въздъхвам, ставам от леглото и оставям изяденото наполовина парче пастърма на нощното шкафче. Андрю намества китарата върху бедрото си и бързо отпива глътка чай от бутилката, за да си изплакне гърлото, преди да започне да пее.
— Не се притеснявам — казва той, когато бавно се приближавам към него, — мъжът има да пее сам доста повече, отколкото жената. Тя има само онова соло, а останалото ще пееш заедно с мен.
Свивам нервно рамене.
— Вярно е — признавам аз. — През по — голямата част на песента гласът ти ще помогне моят да не се чува много.
Слага перцето между устните си и ме подканва с ръка.
— Ела тук, бебчо.
Отивам при него, а той ме хваща за ръката и ме придърпва между краката си, като оставя китарата между нас. След като спирам да мърдам и съм на мястото, където той иска, вади перцето от устата си.
— Наистина харесвам гласа ти. Но дори и да смятах, че не можеш да пееш, пак щях да го искам. Няма значение какво мислят другите.