Той кима.
Намъквам новите си обувки на високите токчета и отивам да се видя пред голямото огледало до поставката на телевизора.
— Ужасно си секси — казва Андрю и се приближава зад мен.
Плъзга ръце по талията и ме целува по врата, после ме шляпва по задника, намъкнат в изключително тесните ми дънки, а аз леко извиквам, защото ме заболя.
— И както винаги много харесвам плитките ти.
Глади с ръце двете плитки, които се спускат от раменете ми, а после закачливо ме целува по бузата.
Аз се свивам и леко го отблъсквам.
— Ще ми развалиш грима.
Той се отдалечава усмихнат, взема портфейла си от нощното шкафче и го слага в задния си джоб.
— Ами предполагам, че сме готови — казва Андрю.
Отива до средата на стаята, подава ми назад ръка, покланя се и се ухилва. Пръстите му стискат моята и той ме повлича към вратата.
— Ами китарата?
Той спира миг, преди да отвори вратата, и ме поглежда с благодарност.
— Ами да, това може да помогне — казва той и взема китарата. — Ако Еди не е там, тогава може да нямаме китара, на която да свиря.
— О, в такъв случай не трябваше да ти казвам.
Той клати глава и ме повлича към вратата.
Тридесет и две
Този път вземаме шевролета. Андрю погледна обувките ми и сети, че няма да мога да извървя целият път до Алигърс, а той не би могъл да носи и мен, и китарата. Затова поемаме по магистралата, вместо да вземем ферибота, пресичаме Мисисипи и сме там точно на свечеряване. Ако бяхме изминали пеша пътя до „Олд Пойнт" като първия път, щеше да е по — добре, защото сега, когато наближихме, ми става ясно, че ще пристигнем много бързо. Усещам как изведнъж започва да ми се повдига.
Паркирахме колата на Оливие Стрийт и слизаме от нея. Краката ми са като циментирани върху пътя.
— Няма да ти позволя да направиш това — казва Андрю, внезапно променил решението си.
Абсолютно съм сигурна, че изглеждам така, като че я всеки момент мога да повърна късния обяд, който имахме преди доста време.
Той ме отдръпва от гърдите си, хваща лицето ми с ръце и се взира в очите ми.
— Говоря сериозно, момиче, не се майтапя... Не искам да го правиш, ако никак не го искаш, дори и заради мен.
Аз кимам нервно и поемам дълбоко въздух, а той продължава да държи лицето ми в ръцете си.
— Не, мога — казвам аз и кимам, за да събера повече кураж. — Искам да го направя.
Той поглажда бузите ми с опакото на пръстите си.
— Сигурна ли си?
— Да.
Андрю ми се усмихва с тези зелени очи, които започвам да си мисля, че ме омагьосват по някакъв начин, и после ме хваща за ръката. Измъква китарата от задната седалка и ние се отправяме заедно към „Олд Пойнт".
— Париш! — виква Карла иззад бара.
Вдига ръка и ни маха да отидем при нея.
Все още хванати за ръце, двамата с Андрю се провираме през гъстата тълпа и отиваме при бара. По телевизора зад нея предават реклами и екранът хвърля бяла светлина наоколо.
— Здравей, Карла — казва Андрю и се навежда през бара, за да я прегърне.
— Еди тук ли е тази вечер?
Тя слага ръце на бедрата си и ми се усмихва.
— Разбира се — отвръща Карла, — тук някъде е. Здравей, Камрин, радвам се да те видя отново.
И аз й се усмихвам.
— Аз също.
Андрю сяда на една висока табуретка и ми дава знак да седна на тази до него. Подскачам и сядам, но продължавам да съм нервна. Единственото нещо, за което мисля, е, че заведението е пълно с хора. Оглеждам неспокойно помещението над движещите се глави и станалите прави хора след като оркестърът подхваща нова мелодия. Когото музиката се засилва, Андрю и Карла трябва направо да си викат през бара.
— Има ли място за нас на сцената тази вечер? — пита Андрю.
Карла се навежда към него.
— За вас ли? — пита тя и веднага ме поглежда. — Ау, двамата ли ще пеете? — изглежда развълнувана.
Сърцето ми подскача веднъж и пада в коленете ми.
Преглъщам един нервен спазъм и гледам между двамата, но на негово място веднага се заформя друг.
Карла навежда назад глава и широката и усмивка става още по — сърдечна.
— О, скъпа, ще се справиш чудесно. не е нужно да си нервна, всички тук ще те харесат — протяга ръка някъде зад бара и измъква една чаша.
На бара от другата ми страна сяда един мъж, който очевидно е редовен посетител, защото не казва какво иска, но Карла вече му налива питието. Главното й внимание обаче продължава да е насочено към нас.
— И аз се опитвам да й кажа — обажда се Андрю, — но ще и бъде за първи път, затова ще й помагам да се отпусне.
— За пръв и последен — поправям го аз.