Карла се усмихва и поглежда заговорнически Андрю, а после и мен.
— Не съм от избухливите, ама, ако имаш проблеми с някой от онези там, само ела и ми кажи и аз ще го изхвърля през страничната врата, също както го правят по филмите — тя ми намига и се обръща към Андрю: — Ето го и Еди — кима Карла по посока на сцената.
Еди си пробива път през тълпата, облечен по същия начин, по който го видях, когато се запознахме: закопчана догоре бяла риза, черни панталони, лъснати черни обувки и изпълнена с дълбоки бръчки усмивка.
— Хъ, ету гу и Париш! — казва Еди, сграбчва Андрю за ръката и го прегръща. После поглежда и мен. — Малей! Изглеждъш кат онез дами по списанията! — прегръща и мен. Мирише на евтино уиски и цигари, но по някаква причина прегръдката му ми действа успокояващо.
Андрю се е ухилил до уши.
— Камрин ще пее с мен тази вечер — обявява гордо той.
Очите на Еди стават кръгли като лъскави бели топки от вълнение и са в рязък контраст с тъмнокафявата му кожа. Би трябвало това да ме изнерви още повече, както когато научи Карла, но присъствието на Еди всъщност ми помага да се поотпусна. Може би трябва да го държа привързан за китката си, докато пея.
— Ха тъй — вика Еди и се ухилва насреща ми, — обзалагам съ, че пеиш също толкова добре, колкото си хубава.
Здравата се изчервявам.
— Ами идети там! — сочи сцената. — Когату свършат таз песен!
Андрю хваща ръката ми и ме притиска до себе си. Имам чувството, че Еди е като друг баща за Андрю, а той пък се радва, че Еди толкова много ме харесва.
Еди отива до сцената и вдига три пръста към нас.
— Още три минути!
— О, господи, толкова съм нервна!
Да, Еди трябваше да стои наблизо.
Ръката на Андрю стиска моята и той се навежда към ухото ми.
— Само помни: тези хора тук просто се забавляват, никой не е дошъл тук,за да те съди... Това не е „Мюзик айдъл".
Поемам дълбоко въздух, за да се успокоя.
Слушаме как бандата свършва последната си песен и после музиката спира, последвана от обичайните звуци от местене, настройване или случайно удряне на инструменти в нещо. Сега, когато музиката е спряла, шумът от разговорите се засилва и се разнася из пространството като усилено бръмчене. Дебелият слой цигарен дим, примесен с миризмата от всичките струпани на едно място тела, правят въздух задушен.
Когато Андрю ме повлича към сцената ръцете ми започват да треперят. Поглеждам надолу и виждам, че ноктите ми са се забили в кожата на пръстите му.
Той ми се усмихва нежно и аз продължавам да вървя с него.
— Добре ли изглеждам? — питам го шепнешком.
Ще се изненадам, ако премина през всичко това, без да получа сърдечен пристъп от вълнение.
— Бебчо, изглеждаш направо чудесно.
Той ме целува по челото, а после оставя китарата си до барабаните, за да намести микрофона.
— Ще пеем заедно в микрофона — казва той. — Просто гледай да не си блъскаш главата в моята.
Премрежвам очи и казвам:
— Изобщо не е смешно.
— Не се опитвам да съм смешен — казва през смях той. — Сериозен съм. Няколко души от публиката вече са насочили погледи в нас, но повечето се занимават със собствените си работи. Не мога да направя нищо, освен да стоя тук, и това само по себе си ме изнервя още повече. Андрю поне може да се занимава с китарата си. Аз само прехвърлям разни мисли през главата си.
— Готова ли си? — пита ме той.
— Не, но хайде да приключваме с това.
Споглеждаме се и той тихо казва:
— Едно. Две. Три.
Пеем заедно:
— Ах... ах... ах...! — една секунда пауза. — Ах... ах... ах... ах!
Китара.
Почти едновременно към нас се обръщат десетки главни разговорите рязко спират.
Докато Андрю пее първия рефрен и се кани да изпее първия стих, аз съм толкова ужасена, че имам усещането че не мога да мръдна нищо друго, освен очите си. Обаче колкото повече свири той, тялото ми, без да иска, започва да се движи в такт с музиката.
Буквално всички присъстващи вече се поклащат и клатят в такт глави.
Андрю започва да пее първия стих.
После за кратко двамата отново пеем. — Ах.
После идва припевът и двамата заедно пеем думите. Знам, че ще трябва да изпея един висок тон.
Направих го!
Андрю, доволен, ми се усмихва и преминава веднага към следващия стих, като продължава да свири с китарата, без да пропусне нито един акорд, като че ли от край време знае как да свири тази песен.
Публиката вече наистина се настройва. Кимат си един яз друг с глава, сякаш казват: — Добри са — , а аз усещам как лицето ми светва и започвам да пея моята част отново с Андрю, като постепенно ставам по — уверена. Сега движа тялото си по — естествено в такт с музиката и чувствам, че почти напълно съм се отърсила от страха, но солото. О, господи, следва солото ми.