Андрю се вторачва в мен, все едно че иска с погледа си да ме накара да се съсредоточа и да запазя спокойствие, и продължава да свири с китарата. Спира точно в такт с музиката, чуква ръба на дървото преди първия стих, дрънва с китарата и пак спира, като почуква дървото след втория ми стих и така нататък, докато изпявам и последния си тон, а той започва отново да свири и ми прошепва:
— Без грешка — след което отново запява, ухилен до уши.
Аз също. Приближаваме лицата си и пеем от все сърце в микрофона по време на по — бързото интермецо.
— Ух. ах. ах.
Китарата забавя, пеем по — тихо последния припев и той ме целува по устата, след като и двамата сме казали. „soul". И песента свършва.
От публиката гръмват ръкопляскания и възгласи.
Дори чувам някъде отзад един мъж да казва: „Още веднъж!" Андрю ме придръпва по — близко до себе си и отново ме целува, като притиска силно устните си в моите пред всички.
— Мамка му, бебчо, ти се справи блестящо!
Очите му искрят и цялото му лице е озарено от тях.
— Не мога да повярвам, че го направих! — направо крещя срещу него аз, защото гласовете около нас са много силни.
Чувствам, че ме побиват тръпки от главата до пръстите на краката.
— Искаш ли пак да го изпеем? — пита той.
Аз преглъщам.
— Не, не съм готова! Но се радвам, че го направих веднъж.
— Толкова се гордея с теб!
Няколко по — възрастни мъже се приближават, стиснали бири в ръце.
Единият с брадата казва:
— Трябва да потанцувате с мен! — вдига нагоре ръце и прави малко смущаващо движение с кръста.
Лицето ми се изчервяла и аз зървам усмихнатите зелени очи на Андрю.
— Обаче нима музика! — казвам аз на мъжа.
— Майната и на музиката!
Той дава знак на някого в помещението и след секунди мюзикбоксът, който е до автомата за цигари и този за игри, се включва.
Толкова съм развълнувана, че съм се справила с пеенето на сцената, а и знам колко зле ще се почувствам, ако му откажа, така че танцът с него става наложителен.
Поглеждам веднъж към Андрю, а той ми смига.
Брадатият мъж вдига ръка, държи я високо над главата ми и аз инстинктивно се завъртам. Танцувам с него две мелодии, докато накрая Андрю „ме спасява", като ни разделя и притиска тялото ми толкова плътно към своето, че то се движи заедно с бедрата му. Ръцете му са на кръста ми. Танцуваме, разговаряме с хората и дори изиграваме една игра на дартс с Карла преди най — после да напуснем бара след полунощ.
По обратния път в колата Андрю ме поглежда и казва:
— И така, как се чувстваш? — устните му се изкривяват в многозначителна усмивка.
— Ти беше прав — отвръщам аз. — Чувствам се... не знам как да го кажа, различно, по по — хубав начин. Никога не см мислила, че ще направя нещо подобно.
— Аз пък се радвам, че го стори — казва сърдечно усмихнат.
Разкопчавам предпазния колан и се премествам по — близо до него. Той ме прегръща с една ръка.
— И така, какво ще кажеш за утре вечер?
— А?
— Искаш ли да пееш утре вечер?
— Не, не мисля, че бих могла.
— Добре де, и това е достатъчно — казва той и разтрива рамото ми. — Веднъж е повече, отколкото очаквах, така че няма да те тормозя.
— Не — казвам аз, отдръпвам се и го поглеждам, — знаеш ли какво? Искам. Искам пак да го направя.
Той дръпва изненадан назад брадичката си.
— Наистина ли?
— Да, наистина — отвръщам усмихната.
Той също се усмихва.
— Добре тогава — казва Андрю, като почуква леко по волана с ръка. — Ще свирим и утре вечер.
Андрю ме връща в хотела и правим секс под душа преди да си легнем. Оставаме в Ню Орлиънс още две седмици, пеем в „Олд Пойнт", а после обикаляме няколко други барове и клубове из града. Преди месец това да пея на живо пред публика в барове беше толкова далеч от списъка с нещата, които изобщо бих си представила, че мога да направя, че би ми изглеждало направо смешно дори и да си го помисля. Обаче ето, че пях от все сърце „Barton Hollow" и няколко други песни, в които просто пригласях на Андрю и не съм била в центъра на внимание. Обаче всички ни харесваха. След всяко представяне ни спираха толкова много хора, които ни стискаха ръцете и питаха дали бихме могли да изпеем тази или онази песен, но Андрю отказваше на всички. Все още се чувствам прекалено нервна пред публика, за да мога да пея по поръчка. За моя най — голяма изненада дори повече от два пъти бях молена за автограф и снимка заедно със случайни хора. Ще трябва наистина да са били доста пияни. Поне така си го обяснявах, защото всяко друго обяснение би било просто нелепо.