В края на двете седмици Андрю вече беше прибавил няколко нови любими банди към списъка си. Обича Сивил Уорс също толкова много, колкото и аз. Последната нощ, последната ни в Ню Орлиънс, лежахме заедно в леглото и пяхме заедно „Poison & Wine", която се чуваше от мобифона край нас. Мисля, че чрез думите на песента си казахме един на друг това, което искахме.
Мисля, че си го казахме.
Плаках тихо в прегръдките му, преди да заспя.
Умрях и отидох на небето. Ами да... мисля, че най — накрая умрях.
Тридесет и три
— Трябва да го направиш, просто за да си сигурен — каза Марстърс в типичния си черен стол на колела, в типичния си офис, облечен в типичното си сако. —
— Не е нужно — казах аз, седнал от другата страна. — Какво повече мога да кажа? Какво повече мога да разбера? —
— Но ти... —
— Не, знаеш ли какво ще ти кажа?. Майната ти! — станах и блъснах назад стола по пода в растението зад мен. — Няма да се подложа на това. — — Излязох, като затръшнах вратата на офиса му толкова силно, че стъклото потрепери в рамката. —
— Андрю! Скъпи, събуди се — чувам гласа на Камрин.
Отварям стреснат очи. Все още съм откъм страната на пасажера в колата. Чудя се колко ли дълго съм спал.
Надигам се, разкършвам насам — натам врата си и прекарвам ръка по лицето си.
— Добре ли си?
Навън е нощ. Оглеждам се и виждам за момент загрижения поглед на Камрин върху мен, след което тя е принудена отново да се съсредоточи върху пътя пред нея.
— Да — казвам аз и кимам. — Добре съм. Предполагам, че сънувах кошмар, но дори не си спомням за какво беше — отново лъжа.
— Ти удари командното табло — казва тя и леко се засмива. — Замахна с юмрук в нищото. Направо ми изкара ума.
— Съжалявам, бебчо — навеждам се и я целувам по бузата. — От колко време караш?
— Не знам, може би около два часа.
Поглеждам следващия пътен знак, за да разбера дали е правила това, което й казах, и да кара с 90.
— Отбий ето там — кимам към едно равно място край магистралата.
Тя се отклонява от пътя върху разбития асфалт и спира колата. Каня се да изляза навън, но ме хваща за ръката и ме спира.
— Почакай, Андрю.
Тя изключва двигателя и маха предпазния колан.
— Ще покарам известно време и ще те оставя да поспиш.
— Знам — казва тя и замислено ме поглежда.
— Какво не е наред? — питам.
Тя барабани с пръстите на двете си ръце по волана и се обляга назад в седалката.
— Вече не съм много сигурна за Тексас.
— Защо?
Аз се примъквам до нея.
Накрая тя ме поглежда.
— Защото какво следва после? Имам чувството, че ще е последната спирка. Ти живееш там. Какво остава да направим?
Знам накъде бие и от известно време тайно споделям страховете й.
— Остава това, което искаме да направим — казвам.
Извръщам се в седалката, протягам ръка и я хващам за брадичката.
— Погледни ме.
Тя се подчинява. Виждам копнеж в очите й, нещо уплашено и измъчено. Знам какво е, защото се чувствам по същия начин.
Преглъщам, навеждам се и предпазливо я целувам.
— Ще му мислим, когато стигнем там, става ли?
Тя неохотно кимва. Аз се опитвам да се усмихна, но ми е трудно, когато знам, че не мога да й дам нито един от отговорите, които очаква. Не мога да й дам тези, което искам да й дам.
Камрин се прехвърля на съседната седалка, а аз излизам навън и заобикалям колата. Покрай нас преминават две коли и ни заслепяват с дългите си светлини. Затварям вратата и оставам за момент неподвижен в седалката. Камрин гледа навън през прозореца, мислите й без съмнение, до голяма степен приличат на моите — колебливи и може би дори уплашени. Никога не съм се чувствал свързан с някого така както с нея и това бавно ме убива. Посягам да завъртя ключа за запалването, но спирам и пръстите ми притискат метала. Тежко въздъхвам.
— Ще поемем по дългия път — казвам тихо аз, без да я погледна, а после двигателят оживява.
Усещам я, когато обръща глава, за да ме погледне.
Аз също я поглеждам.
— Ако искаш.
Лека усмивка съживява лицето й. Тя кимва.
Пускам СД плейъра. В колоните се чува изпълнение на Бед Къмпани. Спомням си уговорката ни и правя опит да ги сменя с нещо друго, но Камрин казва:
— Остави я — и усмивката й става още по — широка.
Питам се дали си спомня онази първа нощ, когато я накарах да каже името на песен от Бед Къмпани. И тя каза: „Ready to Love" („Готова за любов"), а пък аз казах: „Готова ли сте?" Не знам защо го казах тогава, но сега си мисля, че в края на краищата не е било толкова лошо. Странно как тази песен прозвуча точно сега.