Караме през по — голямата част от долната половина на щата Луизиана, а след това оставаме на магистрала 82 през целия път до Тексас. Тази сутрин Камрин непрекъснато се усмихва, въпреки че сме в Тексас, и като я гледам такава и аз се усмихвам. Караме със свалени прозорци и през последния час тя е извадила голите си крака навън. Единственото нещо, което виждам в огледалото от нейната страна, когато се опитвам да зърна движещите се отзад коли, са лакираните нокти на краката й.
— Няма да е истинско пътуване с кола, ако не си провесиш краката през прозореца, докато си на магистралата! — надвиква тя музиката, а вятърът се втурва в купето.
Този път косата й е събрана в една плитка, но вятърът, продължава да развява измъкнали се кичури около лицето й.
— Права си — казвам аз и натискам педала на газта, — обаче на истинско пътуване по шосе трябва да се избъзикаш с шофьор на камион.
Косата й отново се блъска в лицето й, когато тя извръща глава.
— Хм?
Аз се усмихвам.
— Ами, да. — Барабаня с пръсти по волана в такт с музиката. — Не го ли знаеше? Трябва да направиш едно от трите неща; едно — вдигам нагоре един пръст. — Да си свалиш гащите ида покажеш задника си на шофьора.
Сините й очи се разширяват.
— Две: да караш успоредно с него и да се преструваш, че се пипаш.
Очите й се разширяват още повече и устата й остава отворена.
— Или три: просто да се помпаш с ръка... — движа ръката си във въздуха нагоре — надолу, свита в юмрук — за да го накараш да надуе клаксона.
На лицето й се изписва облекчение.
— Добре — казва тя и по устните й заиграва загадъчна усмивка. — При следващия, когото видим, ще направя нужното за това пътуване, ще се избъзикам с шофьор на камион — казва го абсолютно категорично.
Десет минути по — късно нашата жертва. — „късметлията копеле" би било по — подходящо определение, защото, в края и краищата това е Камрин — се задава пред нас. Намираме се на дълга, права отсечка на магистралата и се носим през равнинен, лишен от всякакви дървета пейзаж от двете страни. Настигаме тира и се движим с постоянна скорост от шестдесет и пет мили в час зад него. Камрин, която е с оскъдните до немай — къде бели памучни шорти, които толкова харесвам, спуска краката си от седалката върху пода. Усмихва се дяволито и от това започвам да се възбуждам.
— Готова ли си? — питам аз, като намалявам малко музиката.
Камрин кима, а аз поглеждам назад в огледалото и в страничните огледала, после и пътя отпред, за да се уверя, че и в двете посоки не се задават коли. Когато се измъквам иззад тира и преминавам в съседната лента, Камрин плъзга дясната си ръка отпред под шортите си.
Моментално се надървям.
Вече не се съмнявам, че ще го накара да надуе клаксона!
Усмихвам й се мрачно, а в главата ми се въртят всякакви перверзни мисли и тя също ми се усмихва в отговор. Натискам малко по — силно газта и постепенно ускорявам, докато заставаме на едно ниво с шофьорската кабина. О, боже господи.
Ръката на Камрин се движи бавно, но видимо под тънката материя на шортите, показалецът и палецът й подхващат ластика и го смъкват достатъчно, за да се вижда голият й корем. Тя изпъва назад глава върху седалката и се смъква малко по — напред. Вниманието ми е така раздвоено, че почти не следя пътя. Тя прехапва долната си устна и започва да движи по — енергично пръстите си под шортите. Започвам да си мисля, че изобщо не се преструва. В момента съм толкова надървен, че чепът ми може да реже диаманти.
Тирът поддържа същата скорост. Разсеян от Камрин, не усещам, че съм отпуснал крака си от педала за газта и когато стрелката за скоростта започва бавно да пада, тирът също намалява.
През прозореца на тира се провиква груб, дрезгав глас:
— Много е яко, мамка му! Ще ме накараш да получа инфаркт, бебчо! Хухууу!
— той натиска с все сила клаксона.
Жегнат от чувство за собственост, намалявам рязко от шестдесет и пет на четиридесет и пет мили в час и оставам зад тира. И тъкмо навреме, защото срещу нас се задава един микробус.
Поглеждам към Камрин и знам със сигурност, че очите ми са като на побъркан. Тя измъква ръката си от шортите и само ми се усмихва.
— Не очаквах това!
— Тъкмо затова и го направих — отвръща тя и отново провесва крака през вратата на колата, като закрива страничното огледало с пръстите си.
— Ама ти наистина ли се пипаше?
Сега четиридесет и петте мили в час стават четиридесет. Чувствам как сърцето ми се блъска в гръдния кош.