— Ами да, наистина се пипах — отвръща тя, — но не го правех заради шофьора на тира.
Усмивката й става още по — широка, когато маха няколко косъма от косата си, попаднали върху устните й. Не мога да се сдържа да не гледам тези устни. Иска ми се да ги хапя и да ги целувам.
— Е, не че се оплаквам — казвам аз, като се мъча да отдели повече внимание на пътя, за да не се пребием. — Обаче сега, имам проблем. Погледът на Камрин се спира на скута ми, после отново ме поглежда, накланя на една страна глава и ме поглежда с онзи дяволит, прелъстителен поглед. След това се примъква върху седалката към мен и ме сграбчва с ръка за чатала. Сега сърцето ми започва да се блъска още по — силно в гръдния кош. От стискане на волана кокалчетата на пръстите на ръцете ми побеляват. Тя ме целува по врата, след това по брадичката и после по мидата на ухото. Побиват ме тръпки.
Започва да разкопчава шортите ми.
— Ти си ми помагал при проблемите ми — шепне тя в ухото ми и отново хапе врата ми. — Справедливо е да ти върна услугата.
Вглежда се в очите ми.
Аз само кимам глупаво, защото точно сега изобщо не мога да мисля с главата си, за да съставя някакво изречение.
Изпъвам още повече гърба си в седалката, когато тя го подхваща с ръка и навежда глава между кормилото и стомаха ми. Тялото ми леко се сгърчва, когато усещам езика й да се движи бързо и да го ближе. — О, боже господи... О, боже господи. Не знам как ще карам..
Потрепервам, когато го чувствам да опира в гърлото й, вирвам назад глава и още се мъча да не изпускам пътя от очи, а устата ми остава отворена. Само стискам до побеляване на пръстите волана с лявата си ръка, а тя ме смуче все по — силно и по — бързо. Дясната ми ръка пуска кормилото, сграбчвам я отзад за главата и забивам пръсти в русата й коса.
Четиридесетте мили в час стават петдесет.
При шестдесет краката ми започват да треперят и не мога да виждам много ясно. Отново стискам волана с двете си ръце, като се мъча да държа под някакъв контрол нещо, особено проклетата кола, после ахвам и стена, когато свършвам.
Успях да не ни пребия на магистралата след духането на Камрин, което ме изправи на нокти. Сутринта стигаме в Галвестън, но тя продължава да спи изтегната на седалката с крака, отчасти провесени на пода. Още не си правя труда да я будя. Първо преминавам бавно покрай къщата на майка ми, виждам, че колата й не е отпред, а това означава, че днес тя работи в банката. За да убия времето, карам по обиколен път до апартамента ми, като минавам по 53 — та улица. Миналата нощ Камрин не спа много, но предполагам, че тъй като колата се движи доста по — бавно от обикновено, това е достатъчно да я събуди. Започва да се разсънва, преди да спра пред моя комплекс на Паркет Седър Лоун.
Тя повдига красивата си руса глава от седалката и когато виждам лицето й, тихо се засмивам.
Рязко накланя глава на една страна, все още без да се е събудила напълно, и сърдито казва:
— Какво толкова смешно има?
— О, бебчо, опитах се да ти попреча да заспиш отново в този вид.
Тя се навежда напред, поглежда се в огледалото и вдига изумена нагоре очи, когато вижда трите дълги черти, които прорязват едната й буза чак до ухото. Опипва ги пред огледалото.
— Ау, като че ли боли — казва тя.
— Пак си хубава, дори и с чертите — казвам през смях аз. А тя не може да се сдържи и се усмихва.
— Ами, ето че пристигнахме — казвам накрая аз, парирам колата на паркинга, изключвам двигателя и отпускам ръце.
В колата настъпва неловка тишина. Въпреки че никой не е казвал, че пътешествието ни свършва в Тексас или че нещата между нас ще се променят, като че ли и двамата го чувстваме.
Единствената разлика е. че само аз знам защо.
Камрин седи абсолютно притихнала на мястото си с ръце, отпуснати в скута.
— Хайде да влезем — казвам аз, за да наруша мълчанието.
Тя пресилено ми се усмихва и отваря вратата.
— О, това място прилича повече на студентско общежитие, отколкото на жилищен блок. — Тя нарамва сака и чантата си, загледана в старата сграда и гигантските дъбове, разпрострели се пред нас.
— През 30-те години е било болница на американските военноморски сили — казвам и вадя саковете от багажника.
Камрин взема китарата на Ейдън от задната седалка.
Минаваме надолу по извятия, бял като тебешир тротоар и стигаме до едностайния ми апартамент на приземния етаж. Пъхам ключа в ключалката и отварям вратата към големия хол. Миризмата на необитавано пространство ме узря в носа веднага, след като влизаме вътре. Не мирише неприятно, а просто на празно.