Оставям саковете на пода.
— Остави си нещата, където пожелаеш.
Отивам при канапето и вземам дънките си, които са проснати върху облегалката, а после и чифт боксерки и една тениска от стола и табуретката до него.
— Наистина хубав апартамент — казва тя и се оглежда наоколо.
Накрая оставя нещата си на пода и подпира китарата на Ейдън върху гърба на канапето.
— Нищо повече от ергенска квартира — казвам аз и се отправям към трапезарията, — но на мен тук ми харесва, а и исках да съм по — близо до брега.
— Нямаш съквартиранти, така ли? — пита тя и ме следва.
Клатя глава, влизам в кухнята и отварям хладилника. Различните бутилки и буркани върху страничната врата се раздрънкват, удряйки се едни в други.
— Вече не. Моят приятел Хийт живя с мен за около три месеца, когато се нанесох, но после се премести в Далас с годеницата си.
Преди да затворя вратата на хладилника, вадя две бутилки светла джинджифилова бира.
— Искаш ли да пийнеш? — питам аз и й показвам едната.
Тя се усмихва мило и казва:
— Благодаря, но не съм жадна в момента... За какво я купуваш, срещу махмурлук или стомашни болки?
Аз дяволито й се усмихвам и пия направо от бутилката. Тя не се намръщва, както почти очаквах.
— Спипа ме — признавам аз и завивам обратно капачката. — Ако искаш да си вземеш душ — казвам на излизане от кухнята и посочвам надолу по коридора — банята е ето там. Ще се обадя на майка ми, за да не се тревожи и ще поразтребя малко тук, преди и аз да взема един. Растението ми вероятно е увехнало.
Камрин ме поглежда леко изненадана.
— Имаш растение?
Аз се усмихвам.
— Ами да, казва се Джорджия.
Веждите й се повдигат малко повече.
Смея се и я целувам леко по устните.
Докато Камрин е под душа, аз проверявам всеки видим сантиметър от апартамента в търсене на нещо излагащо: отблъскващи, хванали кори чорапи
(намерих един до крака на леглото), неотваряни опаковки на презервативи (имам пълна кутия на нощното шкафче — набутвам ги на дъното на кофата за боклук), отворени опаковки от презервативи (две в кошчето за боклук в стаята ми), още мръсни дрехи и едно порно списание (мамка му. То пък е зад тоалетната чиния — без съмнение тя вече ще да го е видяла).
После измивам няколко мръсни чинии, които бях оставил в умивалника, преди да тръгна, и сядам в хола, за да се обадя на майка ми.
Тридесет и четири
Когато виждам порно списанието зад тоалетната чиния, оставено така небрежно, както би могло да се види върху някой мотоциклет, не мога да се стърпя да не се засмея наум. За малко се питам дали на света изобщо има мъже, които не гледат порнография, а после си давам сметка що за глупав въпрос е това. Нищо не мога да кажа. Самата аз съм гледала доста порно по интернет.
Вземам продължителен горещ душ и се избърсвам с плажната кърпа, която ми даде Андрю, след което се обличам.
Тук не ми харесва. В този апартамент. В Тексас.
В някое друго време и при други обстоятелства би било различно, обаче това, което му казах предишната нощ, когато отбих встрани от пътя, продължава да е вярно. Това място и всичко в него ме кара да чувствам, че това е краят. Магията на времето, което прекарахме в път, буквално се беше изпарила с дъжда от миналата седмица. Не че чувствата ни един към друг... не, те са толкова силни, че дори от самата мисъл за техния край, метафорично казано, краката ми се подкосяват. Това, което изпитваме един към друг е. ами то е всичкото, което ни остана. Откритият път пред нас вече го няма. Спонтанните спирания и това, че понякога изобщо не знаехме къде сме, но не ни пукаше, вече ги няма. Мотелите и дребните неща като говежда пастърма, бебешко масло и баня със сапунени мехурчета също са си отишли. Записът на времето ни заедно, на нашия кратък съвместен живот заглъхна, както свърши и последната песен от албума. Единственото нещо, което продължавам да чувам, е постоянното вибриране на тишината, идващо от тон колоните. Чувствам се така, като че ли единственото нещо, което искам, е да протегна ръка и да пусна записа отново, но тя не може да се помръдне, за да натисне бутона.
И не мога да разбера защо.
Изтривам сълзата от лицето си, натиквам чувствата си дълбоко в белите си дробове и ги държа там, поемам дълбоко въздух и отварям вратата на банята.
Чувам Андрю да говори по телефона, когато минавам през трапезарията.
— Не се ебавай с мен точно в този момент, Ейдън. Нямам нужда от тези глупости. Е, и какво? Кой си ти да ми казваш какво да правя с живота си? Какво? Я почакай малко, брато, погребенията не са задължителни. Лично аз не бих отишъл отново на нито едно, с изключение на моето собствено. Не знам защо хората изобщо имат погребения, да ходиш, само за да видиш някой, за когото те е грижа, как лежи напълно безжизнен в проклетата кутия. Бих предпочел да видя някой за последен път, докато е още жив. Не ми ги разправяй на мен тия, Ейдън. Знаеш, че са глупости!